Умът ми все още се занимаваше с проблема, докато карах колата до къщата.
Дестър слезе по стъпалата. Той се спря да запали цигара, преди да влезе в колата.
— Е, това е всичко, малкия — каза той. — Днес няма да се интересуваме от прогнозата за времето. Това е последното ми пътуване.
Нищо не казах, нямаше какво да се каже. Той влезе в колата.
— Свали гюрука. Ще влезем там с развято знаме. Искам да им покажа, че въобще не ми пука.
Аз свалих гюрука.
Докато карах по оживените улици към студиото, хората зяпаха Дестър. Кремавосиният ролс беше забележителност и те знаеха кой се вози в него. Те също знаеха, че това е последният му ден в студиото. Клюкарските вестници бяха пълни с новината тази сутрин. Виждах го в огледалото, както седеше зад мене, и му отдадох дължимото. Той на свой ред се впери във вторачените погледи.
Пазачът май разбра тоя път, че случаят е изключително важен. Той беше отворил вратите предварително и когато видя Дестър, изправен в колата и изложен на показ, козирува.
— Днес сме през парадния вход — каза Дестър — и ела ме вземи оттам.
Аз го закарах до парадния вход и спрях.
— Когато се върнеш да ме вземеш, донеси два куфара — нареди той, като излезе от колата. — Трябва да пренесем малко пиячка.
— Да, сър.
Наблюдавах го как се изкачва по стъпалата като че ли притежаваше сградата и се възхитих на самообладанието му. Портиерът се поколеба, отвори му вратата и след известно колебание докосна фуражката си.
Аз направих завой и се върнах в къщата.
Докато паркирах ролса, забелязах, че кадилакът е там, а това означаваше, че Хелън се намира някъде из къщата. Внезапно реших, че е крайно време да поговоря с нея.
Качих се до апартамента над гаража и си облякох новия костюм. Не възнамерявах да говоря с нея като шофьор; тазсутрешната конференция щеше да бъде на равни начала.
Отидох към къщата. Застанах в преддверието и се ослушах, но не чух и звук, който да ми подскаже къде е тя. Влязох в дневната, фасовете в пепелниците и чашата от уиски на бара ясно говореха, че тя още не беше влизала тук. Часът беше единайсет без двайсет. Вероятно мисис Дестър още се мотаеше горе. Излязох от дневната и се заизкачвах по стъпалата, като се стараех да не вдигам шум. Спрях пред вратата на спалнята и и се ослушах, но не чух нищо. Завъртях леко дръжката на вратата и я бутнах навътре.
Завивките на леглото бяха отметнати назад. Върху един стол до нощното шкафче бяха небрежно захвърлени найлоновото и бельо, копринените чорапи и колана. Вратата на банята беше открехната. Чувах шума на душа. Влязох в спалнята, затворих вратата, отидох до един от фотьойлите и седнах в него. Запалих цигара и си помислих, че преди две години някакъв мъж със слабо сърце също беше седял в спалнята и, чакайки, докато тя е вземала душ. Малко трудничко щеше да и бъде да ме изхвърли през прозореца, ако това и щукнеше в миловидната главица.
След пет-шест минути чух, че душът спря. Долових движенията и в банята. Още пет минути изминаха и най-после тя излезе, загърната в жълта хавлиена кърпа.
Ние се изгледахме един друг.
Тя замръзна неподвижна с ръка върху дръжката на вратата и с друга върху кърпата. Лицето и без грим беше бледо, но все така красиво. Очите и бяха студени като две късчета лед.
— Здрасти — поздравих аз и се усмихнах.
— Какво правиш тук?
— Исках да поговорим. Вече е време за това.
— Изчезвай!
— Хващам се на бас, че не си казала това на Ван Томлин, когато си излязла от банята.
Лицето и остана безизразно, но устните и се присвиха и това ми подсказа, че здравата я бях раздрусал.
Тя влезе в стаята, отиде до тоалетната масичка и седна.
— Чу какво казах — изчезвай! Тя взе един гребен и започна да се реши, полуобърната към мене.
— Не преди да поговорим. Имаме доста неща за разговор. Твоят съпруг, миналата нощ, бъдещите ти планове и други подобни работи.
— Ако не изчезнеш веднага, ще позвъня на полицията.
— Чудесно, давай, позвъни им. Ще им бъде много интересно да чуят как си се опитала да убиеш Дестър миналата вечер. Голям кеф им прави да слушат такива неща.
Тя остави гребена, обърна се бавно и ме погледна право в лицето. Беше побледняла като стената. Имаше нещо скрито зад побелялата кожа и изпъкналите скули, от което ме полазиха тръпки.
— Какво каза?
— Ти ме чу. Беше тъпо от твоя страна. Трябва да си ми благодарна за това, че те спрях. Трябва да си ми много благодарна.
— Пиян ли си? Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво искам да кажа. Мислиш ли, че щях да те спра, ако смятах, че всичко е точно? Но не беше.
Тя продължи да се взира в мене.