— Можеше да бъде и по-лошо — казах аз. — Двамата с тебе можем да спретнем една чудесна игричка на криеница. Не казвам, че ще изтръгнем три четвърти милион. Такъв шанс човек има веднъж в живота си, но можем да се обзаведем с доста сухо. Трябва ти човек като мене, който да се занимава с финансовата страна на въпроса. С твоя външен вид и моя мозък ще смъкнем една торба пари.
Тя се усмихна.
— Ти имаш ли някакъв мозък?
— Нямаш представа. Виж какво, да предположим, че и двамата отидем в Маями. Твоята работа ще бъде да изглеждаш красива и да обработваш наивниците. Моята ще бъде да се намеся в подходящия момент и да ги издоя. Ти не можеш да направиш това. Само си мислиш, че можеш, но за тая работа ти трябва мъж.
Тя погледна със замислено изражение през прозореца.
— Ще си помисля.
Аз се надигнах.
— Добре де, не тръгвай днес. Ще поговорим пак утре. Ще хапна нещо за обяд. Искаш ли да дойдеш с мене?
Тя поклати глава.
— Не, благодаря.
Вгледах се в нея. Изглеждаше отново студена и далечна; ледът се беше завърнал. Не ми пукаше. Докато можех да я размеквам, когато ми се прииска, защо трябваше да си блъскам главата как се чувства в паузите?
— Ще го взема около четири. Ще се върнем към шест часа.
— Да — погледна тя през мене. Почудих се какво става в главата и. Наведох се и се опитах да я целуна, но тя обърна глава с лека гримаса. — Остави ме на мира — тросна се Хелън. — Върви си.
— Това, което най-много ми харесва у тебе, е нежната ти природа — забелязах аз, изправяйки се. — Хубаво, както искаш, аз не се обиждам.
— Върви си, наистина — нетърпеливо ме подкани тя. — Не бъди досадник.
В този момент ми се прииска да я зашлевя през лицето. Внезапно ми светна, че съм и направил толкова впечатление, колкото гумен чук на скала.
Излязох от стаята и затръшнах вратата след себе си.
Точно в четири часа почуках на вратата на Дестър, завъртях дръжката и влязох. Той пишеше на бюрото. Вдигна глава и ми кимна. За първи път го виждах трезвен в тази стая.
— Опаковай бутилките, малкия — посочи той към шкафа. — Ей сега свършвам.
Бях донесъл два куфара със себе си. Той довърши с писането, докато прибирах бутилките. Извади плик, мушна вътре писмото и го запечата. Сложи плика в портфейла си.
— Мисля, че това е горе-долу всичко — каза той и се изправи на крака. — О’кей, да се махаме оттук.
Докато отиваше към вратата, се чу почукване и вратата се отвори. Едно момиче застана на прага: високо, слабо и плоско като дъска. Косата и беше сресана назад и носеше очила с рогови рамки. Беше от тоя тип, които никога не се омъжват и краят на дните им идва в някаква забутана дневна с две-три котки за компания.
Тя носеше букет от червени рози с дълги стъбла, завити в целофан. Държеше ги несръчно и ги предложи на Дестър.
— А-а-з, аз просто исках да ви кажа колко съжалявам, че си отивате, мистър Дестър. Ще липсвате на много от нас. Желаем ви щастие.
Дестър се вторачи в нея. Моравата му кожа побеля и се изпъстри с петна. Това му придаваше ужасен вид. Той взе розите и ги притисна към гърдите си. Започна да казва нещо, но думите засядаха в гърлото му. Момичето остана срещу него за известно време, после повдигна ръце към очите си и се разплака.
Той я заобиколи, все още с рози в ръка, и се отправи към вратата. Никога няма да забравя израза на лицето му. Аз го последвах. Преминахме надолу по коридора, през фоайето и по стъпалата слязохме до колата.
Дестър влезе в колата и остави розите на седалката до себе си.
— Закарай ме вкъщи — изрече той дрезгаво, — но първо вдигни тоя проклет гюрук.
Вдигнах гюрука. Докато стигнахме вкъщи, той вече беше възвърнал самообладанието си, но лицето му все още беше на петна. Излезе от колата с розите и ми се усмихна сковано.
— Странна работа, най-неочакваните хора се сещат за теб. Това момиче имаше някакъв дребен аганжимент в студиото. Даже не мога да си спомня името и. — Той се загледа в розите. — Много мило от нейна страна. — Остана дълго така с поглед, вперен в розите, и с усилие се откъсна от потиснатостта си. — Занеси пиенето в моята стая. Искам те в осем часа тази вечер вкъщи. Имам една работа за тебе, момчето ми, може би е последната.
Чудейки се за какво става въпрос, му отвърнах, че ще съм там.
Той се обърна, спря и повдигна ръка към вътрешния си джоб.
— Дявол да го вземе! Мислех да спрем по пътя, за да пусна това писмо. — Дестър извади плика от джоба си. — Бъди добро момче и го пусни. Вземи колата, важно е.
— Да, сър — казах аз и взех писмото. Пъхнах го в джоба си. После вдигнах куфарите и ги занесох горе, като продължавах да се чудя за какво иска да ме види в осем вечерта.
Имаше трийсетина бутилки скоч в куфарите. Подредих ги в три редици на най-горния рафт в гардероба. След това слязох долу и напълно забравяйки за писмото, което ме беше помолил да пусна, вкарах ролса в гаража. Едва когато се преоблякох, го открих в джоба си. Разгледах го с любопитство. Беше адресирано до „Мистър Едуин Бърнет и сие, адвокатска кантора, улица двадесет и осма, Лос Анджелис“. Най-близката пощенска кутия беше на четвърт миля надолу по пътя и аз си казах „майната му“. Щях да изляза, след като се отбия в къщата, и да го пусна тогава.