Насочваше се по-бързо към въпроса, отколкото се бях надявал.
— Не е необходимо да правите това. Всеки друг на мое място щеше да стори същото — казах аз.
— Щеше да е свършено с мене досега, ако не беше ти — отвърна той, мръщейки се. — Бях на косъм. Освен това ти ми харесваш. Нямам шофьор и човек, който да е полезен из къщи: да спретне някое ядене, да ме разведе наоколо, да се грижи за ролса. Желаеш ли да ми помогнеш? Ще ти плащам петдесет на седмица плюс всички разходи. Как ти се струва?
Очаквах, че ще ми пъхне в ръката някакви пари, придружени от красива реч за смелостта ми. Не бях се пазарил за работа, особено за шофьор и момче за всичко, което да бъде на разположение двадесет и четири часа в денонощието. Бях виждал как някои баровци се отнасят с шофьорите си. Ако трябваше да работя, исках определено работно време, а не да бъда постоянно под ръка на човек като Дестър. Отворих уста да му откажа. Мислех да направя това учтиво, надявайки се че някоя сгъната банкнота ще пристигне като утешителна награда, когато зад гърба ми се чу женски глас:
— Не ставай смешен, Ърл. Не ни трябва шофьор.
Аз се обърнах. Играли ли сте си някога с електрически ток и той да ви е удрял? Сигурно познавате това разтърсване; то не може да се контролира; разтърсване, което причинява болка, но не оставя открита рана; нещо, което те перва по мускулите и те оставя леко без дъх.
Тя беше около двайсет и пет двайсет и шест годишна, висока и стройна, с медночервена коса и млечнобяла кожа, която отива на този цвят коса. Очите й бяха големи, зелени, бистри и твърди като изумруди. Не беше красива според общоприетите холивудски стандарти. Имаше твърде много индивидуалност у нея, а и устните бяха мъничко по-тънки и твърдо стиснати за една истинска красавица. У нея, обаче имаше нещо, което я отличаваше веднага от безбройните красиви жени и я правеше изключителна. Беше облечена в обикновен бял пеньоар, който я обгръщаше от шията до петите. Единственото украшение, което носеше, беше една златна верижка около талията си.
— Хелън, скъпа моя, да ти представя Глин Неш. Ще се почувстваш щастлива, като чуеш, че той ми спаси живота. Ако не беше ме сграбчил тъкмо когато пресичах улицата, щеше да си вдовица в момента. Това беше най-бързото изпълнение, което съм виждал. Доведох го, защото знаех, че ще искаш да му благодариш.
Тя се обърна и ме погледна. — Сигурна съм, че съпругът ми преувеличава — каза тя и странно бледото й лице остана безизразно. — Наистина ли спасихте живота му?
— Давай Неш, кажи й. Тя няма да ми повярва — изсмя се Дестър.
— Ами той наистина не гледаше къде върви — започнах да мънкам аз, чувствайки някакво стягане в гърдите, когато се взрях в тези огромни зелени изумрудени очи. — Предполагам, че щеше да бъде убит, ако аз не бях … — Спрях заради студената, свирепа омраза, която се появи в очите й. Не си въобразявах. Омразата беше там и смразяваща тръпка пропълзя по гърба ми. После зелените очи станаха безизразни като две парченца стъкло. Тя ми се усмихна бавно и хладно.
— Колко умно от ваша страна.
— Не искаш ли да му благодариш? — каза Дестър с подигравка в гласа си. — Е, нищо, не е толкова важно. Аз съм му благодарен и задължен. Той се справя великолепно с колата. Симъндс напусна, тъй че Неш може да заеме мястото му, ако желае.
Тя се приближи до бара, където светлината падаше директно върху нея. Забелязах неясните очертания на формите й под гънките на прозрачния пеньоар; форми, които накараха кръвта ми да запулсира във вените. Ако приемех предложението, щях да бъда близо до нея ден и нощ, а аз исках да бъда до нея повече от всичко друго на света.
— Приемам — изрекох аз, като откъснах с усилие очи от тялото й — много ще се радвам.
Ето как започна всичко това. По този начин си навлякох белята.
Думите ми сякаш увиснаха във въздуха.
Хелън — ще я наричам така, защото започнах да мисля за нея по този начин от мига, в който узнах името и — си наля един коняк, след това се обърна и подпря изящния си гръб на бара. Закръглените и сочни гърди под меките гънки на пеньоара сочеха право към мене.
— Но, Ърл, няма ли да поискаш някакви препоръки, макар и да не се съмняваш, че е напълно подходящ?
— За това можем да поговорим по-късно — отвърна нетърпеливо Дестър. — Ще сторя нещо за този човек. Той ми спаси живота. — Кога можеш да започнеш?
— Когато пожелаете, … сър.
Спомних си малко късно за обръщението „сър“. Той не забеляза, но това не убягна от вниманието и. Щеше винаги да забелязва такива малки нещица.