— Можеш да започнеш веднага, като гарираш колата. Той се пресегна през бара и откачи един ключ. — Има апартамент над гаража. Това е ключът. — Той ми го подхвърли във въздуха. — Разполагай се. Там ще намериш и униформа. Трябва да ти стане по мярка. Ако не, занеси я при Майер на Трета улица. Той ще ти я поправи. Аз хванах ключа.
— Да, сър.
— Точно в момента нямаме прислуга — продължи той. — Мисис Дестър трябва да върши всичко. Искам ти да й помагаш — да чистиш къщата, да хвърляш по едно око на градината, да миеш прозорците. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Да, сър.
— Отлично. Ние не ядем вкъщи. Ще трябва да хапваш навън или да си купуваш някои неща и да си готвиш в апартамента. Аз ще уреждам сметките. — Той се прозя. — Е, мисля да си лягам. Беше доста емоционален ден. — Усмихна ми се уморено. — Ще се чувстваш добре при нас, малкия. Ние знаем как да се грижим за подчинените си. Грижи се за нас и ние ще се погрижим за тебе.
— Да, сър. Лека нощ. — Погледнах към Хелън. — Лека нощ, госпожо.
Тя не каза нищо. Зелените и очи ме мразеха, но това не ме безпокоеше особено; нима не казват, че от омразата до любовта има само една крачка? Бях близо до нея. Останалото зависеше от това как щях да изиграя картите си. Имал съм доста успехи с жени, настроени враждебно. Това е единственото нещо, с което мога да се похваля, че съм имал успех досега.
Излязох от дневната в преддверието и надолу по стъпалата се отправих към гаража с три клетки, в който вкарах ролса. Зад себе си оставих атмосфера, която почти можеше да се реже с нож. В гаража имаше още две коли — един двуместен кадилак и един роудмастър буик. Дестър не беше споменавал нищо за тия двете. Изглежда ме чакаше доста миене и лъскане.
Точно сега не ми пукаше. Изкачих се по стръмните стъпала, водещи към апартамента над гаража. Не беше толкова луксозен, колкото очаквах, но не беше лош — доста по-добър от стаята, в която живеех. Последният обитател беше напуснал набързо. Не се беше погрижил да почисти, преди да тръгне. Имаше остатъци от храна на масата, а пепелниците бяха препълнени с миришещи на застоял дим фасове. Прах покриваше всичко като някакво сиво наметало.
Не се трогнах особено. Бях живял мизерно доста време, за да се впечатлявам от мръсотията и остатъците на друг човек. Махнах чаршафите и ги хвърлих на пода. Свалих си сакото и обувките, разхлабих връзката си и се приготвих да се изтегна на одеялото, което бях постлал върху дюшека, когато чух стъпки по стъпалата. В този момент Хелън отвори външната врата и влезе в хола.
Беше наметнала черен копринен шал върху белия пеньоар. Застана на вратата, като ме гледаше безизразно с огромните си зелени, изумрудени очи. Зачаках, съзнавайки добре, че едва ли е дошла, защото се е влюбила неотразимо от пръв поглед; даже и за мъж като мене беше малко бързичко.
— Да, госпожо? — запитах аз любезно и почтително.
— Виж какво, Неш, мисля, че не трябва да оставаш — отвърна тя с глас, по-леден от сибирски вятър и не по-малко пронизващ. — Мистър Дестър не се чувства добре тази нощ. Разбира се, той е признателен, но няма нужда от шофьор.
Аз се облегнах на рамката на вратата и си придадох дълбокомислен вид като че ли всичко, което казваше имаше огромно значение за мен.
— Ако ме извините, госпожо, мистър Дестър ме нае на работа. Би трябвало той да ми каже дали да остана или не.
— Да, наистина — тя ме погледна, сякаш говореше на дете идиотче, — но тази вечер той не е съвсем на себе си. Не те иска тук.
— Може би той ще ми го каже утре сутринта, когато е повече на себе си.
Зелените и очи се разшириха леко.
— Казвам ти го само за твое собствено добро. Другият напусна, защото не му плащаха, защото въобще не спеше, защото смяташе, че е невъзможно да се работи за съпруга ми.
— Не бих могъл да знам това, госпожо. В момента съм щастлив, че имам покрив над главата си. Заплащането не ме тревожи така или иначе. Карал съм без сън доста пъти и още някой друг път няма да ми навреди, пък и сам искам да преценя дали работата е невъзможна или не.
Тя повдигна елегантните си рамене. — Не ми приличаш на глупак, но явно си такъв.
— Ще имате възможност да прецените по-добре, когато ме опознаете, госпожо.
— Казах ти — предупреди ме тя с внезапно остър глас, — не си желан тук. Съпругът ми беше пиян, когато ти предложи работа.
Тя протегна ръка. Между дългите и тънки пръсти имаше стодоларова банкнота. — Ето, вземай я и се махай!
Точно това трябваше да направя, но все още се опитвах да се правя на умник.
— Не съм спечелил парите, госпожо, — казах аз. — Благодаря ви все пак, но мистър Дестър е този, който трябва да ми каже да си ходя.