Блясъкът внезапно изчезна от очите и.
— Тъй да бъде, щом искаш да се правиш на глупак. Тя влезе в стаята.
— Тук няма нищо за тебе, Неш. Би трябвало да предположа, че за човек като тебе е естествено да очаква лесна изгода от тая работа, но грешиш. Няма никаква печалба.
— Аз просто искам работата, госпожо. Винаги съм мечтал да карам ролс-ройс. Не разбирам какво искате да кажете с тази лесна печалба.
Тя се засмя, отмятайки назад прелестната си глава и откривайки бялата си шия.
— Добре се преструваш, но няма да мине. Тук няма нищо за тебе. Ние нямаме пари. След няколко седмици мистър Дестър ще бъде безработен. Не можем повече да си разрешим прислуга. Той ти предложи тази работа само защото беше пиян. Не си въобразявай, че ще ти плати.
Това ме постресна, но същевременно възбуди любопитството ми.
— Не знам нищо за това, госпожо. Мистър Дестър ми предложи работата. Той трябва да каже дали ме иска или не.
Тя ме погледна презрително.
— Добре, щом така искаш, не казвай, че не съм те предупредила.
Тя се разходи из стаята, като избягваше най-осветените места. Внезапно се спря и ме запита:
— Наистина ли спаси живота на мъжа ми?
— Разбира се. Един пакард щеше да го размаже, ако не бях го дръпнал. Той каза, че ако не съм бил толкова бърз, вече щяхте да сте вдовица.
Лицето и беше като изваяно от мрамор, когато се вторачи в мене.
— Това ли каза наистина?
— Да.
Замълчахме за дълго и се гледахме един друг. Аз реших да тресна един бърз удар под пояса.
— Ако знаех, че искате да умре, може би нямаше да го дръпна, госпожо.
Изражението и не се промени, но очите и засвяткаха. Може би лицето и побледня леко. Беше трудно да преценя със сенките, които лампата хвърляше върху нея.
— Наистина ли, Неш? — Гласът и беше малко по-висок от шепот, като шумоленето на сухи листа. Почувствах нещо призрачно наоколо. — Това е много интересно.
Тя се обърна и излезе безшумно.
Едно от малкото неща, които научих в армията, е никога да не подценявам противника си. Стори ми се, че Хелън има доста неотложни причини да се отърве от мене и бях много заинтригуван да разбера какви са те. Любопитно ми беше да разбера и защо толкова много мрази съпруга си, че да желае смъртта му. Ситуацията беше доста интересна. Реших, че ще бъда шофьор на Дестър около седмица. Промяната от трамбоването по улиците и напразните опити да продам някоя реклама беше добре дошла. Нищо не губех при петдесет долара на седмица плюс всички разходи, а с малко повече късмет можех много да спечеля. Дори ако Дестър нямаше никакви пари, както тя казваше, а аз много не и вярвах, поне щях да имам храна и покрив над главата си.
Станах в седем без петнайсет сутринта, почистих апартамента, сложих чисти чаршафи, които намерих в раклата на леглото, заличих повечето следи от последния обитател и изпробвах униформата му. Беше чисто нова и ми залепна сякаш беше правена за мене: светлосиво двуредно сако на диагонални райета, бричове за езда, ботуши до коленете и фуражка с кокарда. Униформата си я биваше.
В един от джобовете на сакото намерих изцапан плик. На него беше написано с разкривен почерк: Бен Симъндс, Клифорд стрийт, 57А, Холивуд. Спомних си, че Симъндс беше името на шофьора, напуснал Дестър. Зачудих се дали още живее на Клифорд стрийт. Хрумна ми да поговоря с него.
В осем и петнайсет отидох до къщата и заобиколих откъм вратата на кухнята. Нямаше никакви признаци на живот и никакви признаци на храна, но подуших миризмата на кафе, идваща от горния етаж. До стената имаше двуметров фризер, който можеше да побере достатъчно храна за едно голямо семейство в продължение на година.
Преди да се бях вързал със Соли и неговите рекламни далавери, изкарах две изключително досадни години, опитвайки се да пробутвам фризери на разни селяндури от фермерския пояс на Охайо. Видът на този огромен фризер ме върна към спомени, от които потръпнах, но това не ми попречи да вдигна капака и да надникна вътре. Беше съвършено пуст и аз треснах капака с възмущение, фризерът струваше доста пара и беше чиста загуба да се държи празен. В килера намерих половин бутилка сметана и кана с вчерашно кафе. Тъкмо затоплях кафето, когато вратата се отвори и Хелън влезе в кухнята.
— Какво правиш тук? — запита тя остро и се втренчи в мене.
— Само търсех малко кафе, госпожо. Надявам се, че не преча.
— Не те искам в къщата, Неш — каза тя и се запъти към вратата. — Твоята работа е да откараш мистър Дестър в офиса. Стой си в твоя апартамент.
Е, поне признаваше, че съм на работа. Това все пак беше някаква отстъпка.