Седях в дневната с димяща цигара между пръстите и се вслушвах разсеяно в дъжда, който биеше по прозорците. Мариан се беше свила на кълбо върху дивана и дремеше. Един полицай с масивен врат стоеше до вратата с гръб към нас. Часовникът над камината показваше четири часа без двайсет и осем минути.
Останалата част от къщата гъмжеше от полиция. Зърнах няколко детективи, които влизаха и излизаха от кабинета на Дестър. Двама журналисти спореха с един полицейски сержант. Те искаха да говорят с мене, но сержантът не ги пускаше в дневната.
Не бяха изминали и четири минути от моето обаждане, когато една патрулна кола спря пред къщата. Десетина минути по-късно пристигна Бромуич с една група от отдела за убийства. Те откриха Луис за по-малко от пет минути.
Бромуич ме запита какво се е случило. Казах му, че съм чул изстрел, слязъл съм долу и съм намерил тялото на Дестър в кабинета, без да открия Луис. Това беше всичко, което можех да му кажа.
— О’кей, сядай в дневната, ще говорим по-късно — нареди той.
Аз се качих горе, облякох си палто и панталони върху пижамата и отново слязох в дневната. Вече бяха довели Мариан от апартамента над гаража. След като Бромуич се увери, че тя няма какво да му каже, освен че е чула изстрела, той я изпрати при мене.
Не си казахме почти нищо. Едва ли можехме да говорим в присъствието на полицая до вратата. Тя се беше свила върху дивана и затворила очи.
Чакахме дълго и нервите ми се изопнаха. Видях един висок, кокалест мъж, който прекоси преддверието, и чух полицаят да казва:
— Направо по коридора, Док, от лявата страна.
Този кокалест мъж беше човекът, който можеше да направи на пух и прах всичките ми планове. Копнеех за едно питие, но не смеех да пийна. Ето защо само пушех и чаках. Към четири часа пристигна една линейка и видях как изнесоха Луис на носилка. Едва тогава с ужас осъзнах, че можеше да съм го убил.
— Добре ли е сержантът? — запитах аз полицая до вратата.
Той се обърна и ме изгледа враждебно с малките си остри очи.
— Да, чувства се отлично. Само му е счупен черепа, иначе нищо му няма.
По начина, по който говореше, беше ясно, че не му пука много за Луис. Продължих да чакам.
В четири и половина пристигна друг фургон. Влязоха четирима мъже, които носеха дълъг черен сандък, приличащ на ковчег. Предположих, че са от моргата. Около пет и десет те отново минаха през преддверието със сандъка на рамене, а коленете им леко се подгъваха под тежестта.
След като беше престоял почти десет дни във фризера, Дестър най-после се беше запътил към гроба си. Аз обърнах глава, защото ми прилоша, а глухото тупване на ковчега от раменете на мъжете върху пода на фургона ме накара да изтръпна.
Първите лъчи на зората започнаха да надничат през пролуките на завесите, когато Бромуич влезе в стаята. Той вървеше наперено, а в суровите му очи се четеше самонадеяност.
— Вие двамата може да си лягате. Искам ви на разследването след два-три дни. Съжалявам, че ви задържах. Бях скрил стиснатите си юмруци в джобовете. При думите му пръстите ми отново се отпуснаха, а ръцете ми се разтрепераха.
— Няма ли други въпроси? — запитах аз, като се опитвах да говоря спокойно.
Той се ухили:
— Всичко е ясно. Казах на този дърдорко Мадъкс как е било, но той не искаше и да чуе. Ясно е като бял ден, че Дестър не е заминал в санаториума. По пътя са се скарали. Той я цапардосал, убил я и я скрил в лесничейството. След това разбрал, че не му достига смелост, за да приведе в действие мнимото отвличане, и решил да се измъкне по най-лесния начин. Видя ли признанието му?
Кимнах с глава.
— Ето на, върнал се за пистолета, самоубил се и това е всичко.
Не можех да повярвам, че говори напълно сериозно. Изключено беше да няма някакви подозрения, че нещата не стоят точно така, а сигурно и докторът имаше известни съмнения.
— Значи можем да си лягаме? — повторих аз думите му, за да се уверя, че съм чул съвсем точно.
— Разбира се, лягайте си. Аз ще говоря с пресата. Може би ще искат да разменят някоя дума с тебе, преди да си тръгнеш. Остани още пет минути.
— Добре ли е сержант Луис?
— Той е същият дърдорко. Аз предчувствах, че Дестър ще се върне и бях предупредил Луис да си отваря очите, но тоя смотаняк допусна да му строшат черепа. Нищо, ще се оправи. Главата му е твърда като камък.
Той излезе в преддверието и започна да говори с журналистите. Мариан и аз се спогледахме. Успях да и се усмихна.
— Е, изглежда това е всичко — успокоих я аз. — Предполагам, че ще си тръгнеш утре, по-точно днес. Ще ти помогна да си намериш квартира.
Тя започна да казва нещо, когато журналистите нахлуха в стаята. През следващия половин час отговаряхме на изстрелваните срещу нас въпроси. Искаха да научат нещо за личния живот на Дестър; дали се беше карал с Хелън, как е реагирала тя, какво мислех за тях двамата, все от тоя сорт.