Стаята на Дестър беше по-малка и също толкова уютна, но изглеждаше занемарена. Дори без да влизам, видях прах по мебелите. Явно Хелън не губеше много време за поддържането и.
За по-малко от пет минути успях да видя, което исках, и слязох долу. Пропуснах дневната и разгледах останалите пет стаи. Навсякъде мебелите бяха покрити с предпазни калъфи, което без друго решаваше проблема с домашната прислуга.
Имаше достатъчно доказателства в подкрепа на това, което Симъндс ми беше казал. Явно Дестър се приближаваше към края си. Той все още се опитваше да прави стойки; отвън къщата все още носеше белези на благополучие, но затворените стаи красноречиво говореха накъде духа вятърът.
Аз се върнах в апартамента над гаража, свалих униформата си, прегледах парите си, които възлизаха на огромната сума от десет долара, и отидох до ъгъла на улицата. От там хванах автобус, който ме закара до центъра на града. Хапнах евтино в един ресторант, който често посещавах, и след това отскочих до офиса на Джак Соли на улица „Бруър“.
През изтеклата година бях работил за Соли. Той наричаше себе си рекламен консултант и предприемач. По някое време Соли е бил търговски директор на „Херинг и Инч“ — голямата рекламна компания в Ню Йорк. Беше притежавал кадилак, шестстаен апартамент, доход, измерващ се с пет-цифрено число, и гардероб, пълен с хубави дрехи. Но той винаги си е бил човек на шанса и специалист по бързите удари. Соли се беше опитал да изкара нещо допълнително, като предложил някои от сделките на „Херинг и Инч“ на конкурентна фирма срещу солиден процент. Някой се разпял и Соли загубил работата си, дохода си и кадилака в тази последователност. Нещо по-лошо — бил включен в черния списък и скоро разбрал, че няма никаква надежда да работи отново за някоя друга рекламна агенция. Ето защо дошъл в Холивуд с това, което успял да спаси от корабокрушението, отворил офис и започнал да работи за себе си.
Сега той се занимаваше с бизнеса на дребни собственици на магазини, еднолични фирми и тем подобни и едва успяваше да свърже двата края.
Соли беше висок, слаб тип с изсечено лице, дълбоко хлътнали коравосърдечни черни очи и уста като капан за мечки. Той имаше труден характер и с течение на времето беше загубил всички остатъци от морал, който някога беше притежавал. Липсата на успех и увеличаващата се необходимост от пари го бяха докарали дотам. Соли вече беше имал на два пъти сблъсъци с полицията относно някакви тъмни сделки, подробности за които не знаех.
Той седеше зад бюрото си, забил нос в някакво долнопробно списанийце, когато аз блъснах вратата и влязох в опърпания и скапан кабинет.
Патси, неговата секретарка — пищна двайсет и три годишна блондинка с бебешко лице и помъдрели очи, вдигна поглед и ми се усмихна жизнерадостно. Не и беше лесно да работи със Соли. Освен че трябваше да върши цялата работа в офиса, тя оставаше до по-късно, когато жлезите на Соли се нуждаеха от облекчаване на товара. За специалните услуги не се предвиждаше добавка към заплатата и.
Патси хапваше обяда си от една хартиена кесия.
Соли остави списанието и ме погледна враждебно с черните си очи.
— Какво си въобразяваш? Виж колко е часът. Предполага се, че трябва да си тук в девет часа.
— Кротко, братле — отвърнах аз и седнах на края на бюрото. — Вече не работя за тебе.
Патси постави полуизядения си сандвич на бюрото и извъртя стола си, за да ме разгледа по-добре. Големите и сини очи се разтвориха широко.
Соли ме погледна кисело.
— Напускам — казах аз. — Джак, ще трябва да си намериш някой друг мухльо. Започвам нова кариера.
— За кого ще работиш? — облегна се той назад. — Може да ти дам повишение. Не избързвай. Нали няма да се опиташ да свиеш някоя от моите сделки?
— Ако съм достатъчно откачен, за да започна подобна работа за някоя друга акула като теб, разбира се, че ще свия колкото може повече сделки, а те не са много. Успокой се. Напускам бизнеса. Намерих си приятна лека работа за петдесет на седмица плюс всички разходи, включително униформа.
Очите на Соли изскочиха на челото му, а Патси, която беше взела сандвича си, застина с широко отворена, зяпнала уста.
— Какво искаш да кажеш — униформа? — настойчиво запита Соли.
— Шофьор съм — намигнах аз на Патси. — Шофьор на една от важните клечки в студио „Пасифик“. Как ти се струва?