— Искам да оставя това за няколко дни — казах аз на служителя, който безразлично пое куфара, шляпна му един етикет, даде ми квитанция и го захвърли на една етажерка.
С малко късмет щях да съм извън страната, когато намерят куфара, ако въобще го намереха. Чувствах се по-малко уплашен, след като се отървах от него. Излязох през летящите врати на слънце. Имаше наредени около двайсетина автобуси, чакащи да отпътуват за някъде. Тълпата от пътници се движеше около мене и ме блъскаше, докато аз се опитвах да реша кой автобус да взема. Накрая реших да се отправя за Сан Франциско. Отидох до разписанието, за да видя в колко часа тръгва автобусът.
Докато прекарвах с пръст по дългия списък с имена на населени места, зърнах с периферното си зрение, че един едър мъжага се приближи и застана зад мене.
Усетих как ми се свива сърцето. Обзе ме същият ужас, който човек изпитва по време на кошмарен сън. Бавно обърнах глава. Масивен червендалест мъж в опърпан костюм и широкопола шапка ме гледаше втренчено. На физиономията му ясно беше изписано, че е ченге. Четеше се от километър.
— О’кей, Неш — каза рязко той. — Трябваш ни. Хайде да тръгваме.
Стоях и гледах, неспособен да мисля или да се помръдна.
Друг едър юначага се материализира от тълпата и плътно се приближи до мене.
— Не се вълнувай — каза първото ченге. — Няма нужда да се тревожиш. Лейтенант Бромуич иска да говори с тебе. Хайде, тръгвай.
Отидох с тях до колата и влязох отзад с ченгето, докато другият седна на волана.
Тогава видях трети детектив, който излезе от гардероба с моя куфар в ръка. Той седна на предната седалка и сложи куфара върху коленете си.
— Да тръгваме — предложи първото ченге с отегчен и безизразен глас.
Колата потегли.
Погледнах през прозореца към движението по улицата, към хората, крачещи по тротоарите, към витрините на магазините и синевата на небето. Струваше ми се изключително важно да запечатам в съзнанието си всички тези познати неща. Имах предчувствие, че никога повече няма да ги видя.
Стаята беше малка, с мръсно жълти стени и миришеше на застоял тютюнев дим, неизмити тела и карболов разтвор. Мебелировката се състоеше от два твърди стола с прави облегалки и голяма маса, изпоплескана с мастилени петна.
Един отегчен полицай седеше на стол до вратата и мрачно се взираше в голяма синкава муха, която пълзеше по тавана. Седнах на един стол до масата и зачаках.
Бяха изминали четири часа, откакто ме доведоха в тази стая. Бяха ми дали чаша кафе, което стоеше на масата, изстинало и недокоснато. Чинийката беше препълнена с мои фасове.
Полицаят не беше отронил нито една дума през тези четири часа. От време на време преместваше неподвижния си суров поглед към мене и после пак към мухата.
Не си правех никакви илюзии. Бях изпаднал в беда. Това най-вероятно беше началото на края на живота ми. Можеше да е първата крачка към газовата камера. По време на безкрайното чакане бях решил, че единствената ми надежда е да им кажа истината. От адвоката ми зависеше дали съдебните заседатели щяха да ми повярват или не. Поне прощалното писмо на Дестър щеше да им попречи да ме обвинят в убийството му, но дали щяха да повярват, че никога не съм искал да убия Хелън? Дори и да ми повярваха, щях да отида за дълго време в затвора. Може би газовата камера беше за предпочитане пред двайсет години зад решетките.
Вратата внезапно се отвори и ченгето, което ме беше арестувало на автогарата, влезе в стаята.
— Лейтенантът те очаква — съобщи той.
Станах, прекосих стаята и го последвах по един дълъг коридор в друга стая, която изглеждаше по-приветлива от тази, която току-що бях напуснал.
Бромуич стоеше до прозореца с намръщено лице и пура между зъбите. Разположил се върху един стол с твърда облегалка, с лула в ръка седеше Мадъкс.
Бромуич посочи към другия стол.
— Сядай — нареди той.
Полицаят, който ме доведе, излезе и остави вратата по-луотворена. С бавни крачки аз отидох до стола и седнах. Бромуич погледна към Мадъкс.
— О’кей, твой е за десет минути. След това ми трябва на мене.
— Благодаря, лейтенант — отвърна Мадъкс. — Няма да се бавя повече.
Бромуич ме изгледа враждебно и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.
Мадъкс започна да пълни лулата си.
— Е, Неш — рече той без да ме гледа — не изкара дълго, нали? Сигурно си се потрудил здравата и си мислел, че номерът ще успее, но доста бързо се провали. Планът ти беше хитър и едва не ме заблуди. Успях да се добера до две улики, които ме насочиха на вярна следа. Проучих миналото ти и открих, че си работил за една хладилна компания преди няколко години. Това ме накара да се замисля. После говорих с мис Темпъл и тя ми каза как се е разхождала насън, а ти си настоял да остави включен фризера. Разбрах как си нагласил всичко. Само две улики и прекрасната ти идея отива на кино, Неш. Наистина умно измислено, но не би могло да се осъществи на практика. Липсата на кръв и отпечатъци определено сочеха към престъпление. Трябваше само да се поразровя повече, за да разбера целия ти номер.