което ние не знаем, че търсим.
Под изречението имаше още едно, написано с друг почерк, буквите бяха едри и близо една до друга, преливащи една в друга и женствени, а в моето съзнание изникнаха образи на зелена трева през лятото и въртящи се поли.
А аз те намерих тук.
Взех книгата, като я държах здраво, за да не се разпадне, но очевидно беше прекалено силно, защото страниците се разхвърчаха по плота. Докато ги събирах на купчинка, се замислих колко много обичах Хюго. Харесваше ми, че си мисли, че мога да занеса такава книга на събирането утре. Напомняше ми на пралеля ми Труди, която винаги имаше половин грейпфрут в чантата си и никога не можеше да разбере защо не искаш да си го разделите.
Похапнах от аспержите, а после седнах в плетения стол до прозореца и отворих новата книга, която ми беше дал Дизи. Бях готова. Всичко щеше да е наред. Щях да направя така, че всичко да е наред. Отворих титулната страница, бяла и недокосната, но погледът ми все се насочваше към купчината страници на плота за хранене.
Любовта намира за нас това,
което ние не знаем, че търсим.
Отново сведох очи към книгата в ръцете си. Глава първа, страница първа. Наложих си да се съсредоточа. Щях да прочета книгата тази вечер, а утре в читателския клуб щях да се развихря и да им покажа на какво съм способна. На втората страница от книгата почувствах неудържимо желание за диетична кола и снакс „Пайрътс Бути“.
След няколко минути, докато дъвчех парченце оризов снакс със сирене, отново се усетих, че съм се втренчила в страниците от книгата на Хюго. Почти всяка от тях беше осеяна с бележки по краищата, написани със същите почерци като тези на титулната страница. Наклоних книгата към светлината от лампата. В началото на първа глава прочетох следното:
Здравей? Аз съм Хенри. Ти кой си?
Здравей, Хенри. Аз съм Катрин.
Катрин, благодаря ти, че пишеш. Любопитството ми нараства все повече и повече.
Хенри
Не повече от моето. Защо „Любовникът на лейди Чатърли“? Защо започна да пишеш в тази книга?
Катрин
Не знам. Просто видях тази тъжна, парцалива книга и ми стана жал за нея, предполагам. Реших, че може да й правя компания. Винаги съм харесвал този роман. Знаеш ли, че първоначалното заглавие е било „Нежност “? Харесва ми колко е нежна любовта им. Особено писмото на Мелърс в края: „Ако можех да спя с ръце, обвити около теб, мастилото щеше да си остане в мастилницата
Хенри
Седях там — с парченце снакс в ръка — и се чудех какво, по дяволите, ставаше. Взех произволно друга страница от купчината. Страница 156.
Катрин,
Ти ме преследваш, изкушаваш ме, сетивата ми настръхват. Искам да те вдишам и да те нося в себе си, да станеш най-важна за мен. Искам да разбереш какво е усещането от ръцете ми върху теб и моят глас да произнася името ти.
Хенри
Погледнах надолу към страниците, които вече бяха разпръснати навсякъде из кухнята. От всички въпроси, които жужаха в главата ми, най-силно чувах този — какво, по дяволите, се е случило между „благодаря ти, че пишеш“ и „да станеш най-важна за мен“?
Зарових из страниците, за да намеря бележки от края на книгата. 389 — нищо. 335 — нищо. Дори и около 290 нямаше никаква кореспонденция. Най-накрая обърнах страница 249.
В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайъниър Парк“, до фонтана в 12 по обед.
Хенри
Почувствах се сякаш съм се прибрала вкъщи от пътуване и съм открила, че съм взела нечий чужд куфар на летището. Погледнах страниците пред мен. Думите все едно добиваха по-голямо значение и се концентрираха в кореспонденцията между Хенри и Катрин, думи, срещани всеки ден в любовните романи, които четях във „Водното конче“. Прегръдка, желание, копнеж. Това бяха думи от книги, не бяха думи от реалния живот, които хората ползват, не и в наши дни поне. Те принадлежаха на някой свитък, изписан с перо и мастило, запечатан с восък и доставен лично от хора, яздили отчаяно цяла нощ. И все пак те бяха там, заоблени букви, написани с химикалка в полетата на „Любовникът на лейди Чатърли“.
Събрах разпръснатите листове и внимателно ги върнах по местата им. Които и да бяха Хенри и Катрин, сега аз щях да се погрижа за тях. Не помня колко време ми отне да оправя листовете и да ги върна в книгата. Помня само звуците от партито на Хюго, които се процеждаха през затворения прозорец, и как се опитвах да не им обръщам внимание, все едно бяха звуците от любовници в съседната стая.