— Добре, мамо, ще го отворя сега.
Разрязах капака на кутията с кухненски нож и извадих от нея дъбова маса за ъгъл в колониален стил от края на XIX век. Изненадващо умерен избор за жена, която имаше препарирани зеленоглави патици на стената в кухнята.
— Отвори ли картичката? — попита тя. — Отвори картичката, докато съм на телефона.
— Не виждам картичка.
— В чекмеджето е. Защо никога не гледаш вътре в нещата?
Отвън Дизи наду клаксона няколко пъти, а аз отворих шкафчето и намерих вътре плик от тези на мама, украсен с малки лилии — любимите й цветя. „За новото начало“ беше написала тя на плика.
Майка ми беше красива жена и се опитваше да направи всичко около себе си толкова красиво, колкото беше и тя. Но за мен нейният почерк беше най-големият й успех. Буквите й изглеждаха така, все едно са се упражнявали да ходят и да балансират огромни речници на главите си, докато не са постигнали идеалната стойка. „0“-тата никога не бяха прекалено дебели, „л“-тата — никога прекалено тънки. Това беше почерк на жена, която никога не се е съмнявала къде е мястото й и се събужда всяка сутрин със знанието какво точно ще й се случи през деня.
Сърцето ми подскочи, когато отворих картичката и видях чек за 10 000 долара. Втренчих се в четирите красиво изписани нули, всички свързани в горните краища, все едно бяха кръгове в дантела. Майка ми най-накрая ми помагаше по начин, който наистина вършеше работа.
— Мамо, не знам какво да кажа.
— Ами, решихме да ти дадем наследството по-рано.
Сега обаче бях леко шокирана. Нулите вече ми изглеждаха доста малки. Родителите ми бяха фрашкани с пари. Това на практика си беше лишаване от наследство.
— Е, това не е всичко, което ще получиш — наруши тя тишината. — Просто нещо малко, което да покрие разноските ти по преместването обратно вкъщи.
Ето за какво ставаше дума.
— Тук съм щастлива — отвърнах аз и чух, че Дизи отново натиска клаксона.
Грабнах чантата си и изтичах навън, докато майка ми продължаваше да говори.
— Нямаш и представа какво е щастие. Ти си безработна и неомъжена. Направи опит в Калифорния и не се получи. Спомням си, че те предупредих за това, когато реши да се местиш там. Време е вече, Маргарет-Виктория. Време е да се прибереш вкъщи.
Настаних се на седалката в колата на Дизи и се замислих за къщата на родителите ми. Голяма реставрирана колониална къща близо до площада в центъра на града, построена от пра-прапрадядо след гражданската война с пари, които източил от политически авантюристи, дошли от Севера след войната. Винаги съм се чувствала изтикана в ъглите на къщата, която преливаше от преднамереното щастие на родителите ми един с друг, така че не оставаше място за мен. Докато си я представях, усещах сапуна на майка ми с аромат на люляк. Един час преди да си дойде баща ми, тя се къпеше, за да отмие миризмите на деня, прекаран без него. Силният й копнеж по него ме плашеше. Домът ни не й беше достатъчен. Аз не й бях достатъчна. Ако бях изгубила баща си, щях да остана пълно сираче.
— Знаеш ли какво ми каза чичо ти Джейми онзи ден? — продължи майка ми. — Попита ме дали не си била от онези странни момичета. После ми каза, че нямало проблем, ако си от тях, защото той приемал твоя „алтернативен начин на живот“. Каза ми го точно до сладкия лук в супермаркета. Не може моето дете да е гей, Маргарет-Виктория. Нямам нищо против Дизи. Неговата майка обаче има още четири момчета. Но не и аз. Имам само теб, ако ти си обратна… Ами, прекалено много ще ми дойде.
Погледнах Дизи и си спомних, когато казах на майка ми, че е гей. В интерес на истината, тя никога не е казвала лоша дума за него, не се е държала по-различно с него — очакваше той да изпълнява всяко нейно желание, както го очакваше от всеки друг човек. Но всеки път, когато бяха заедно, виждах в очите й усилие, докато обмисляше всичко, което казва или прави — все едно не беше обратен, а чужденец. Не я притесняваше това, че Дизи е гей, а това, че този факт й причинява неудобство.