— Стана така, защото ти разрешавахме да четеш прекалено много, нали? — попита тя. — Не трябваше да ти позволявам да напуснеш отбора по тенис. Ако беше събирала повече слънце, нямаше да станеш такава.
— Мамо, не съм обратна.
Дизи изплю моката си по целия волан.
— Тогава си ела вкъщи и се омъжи както всяка благоприлична жена — отговори мама. — Бил Къмбърланд тъкмо се разведе.
— Той е на възрастта на татко.
— Свободен е.
— Тук е животът ми.
— Имаш ли съпруг? Имаш ли семейство?
Отново оставих тишината да отговори вместо мен. Винаги съм възприемала брака като някакво събитие, отдалечено във времето от мен, като петте килограма, които хората казват, че ще свалят.
— Маргарет-Виктория, обясни ми, моля те, какъв е смисълът на всичко това. Там си от десет години. Десет години. Нито направи пари, нито се омъжи за някого, който прави пари. Гледах един епизод на „Опра“ онзи ден и там даваха, че има толкова свободни мъже в Силициевата долина, че наричат Сан Хосе „Ман Хосе“. Очевидно не може да излезеш навън и да не срещнеш поне дванайсет свободни мъже. Като имаме предвид тези цифри, какъв точно ти е проблемът, Маргарет-Виктория?
Можех да й разкажа за последната ми среща на сляпо преди две седмици с мъж, когото не познавах. Той отмени срещата на два пъти, защото имал много работа, а после ме заведе да скачаме с парашути, понеже беше прочел в някакво изследване в интернет, че физическата възбуда по време на среща активира хормони, които водят до привличане. Сигурна съм, че беше много интересен човек, но аз бях прекалено заета да повръщам от толкова възбуда, за да обръщам внимание какво ми говори.
— Шансът е добър, мамо, но добрите мъже са малко.
— Тогава какъв въобще е смисълът да оставаш там?
Погледнах Дизи — потупваше с палци върху кормилото в ритъма на някаква песен, която си пееше наум. Исках да й кажа, че се преместих тук, защото исках да бъда с приятеля ми, че Дизи и семейството му се превърнаха в моето семейство, когато осъзнах, че си нямам никого. Дойдох тук, за да докажа нещо на себе си и все още се опитвах да разбера какво точно беше това.
— Благодаря ти за масата — казах. — Но не мога да я приема, както не мога да приема и парите.
— Ще гладуваш напук на мен, така ли? Наемат секретарки в новата фабрика на „Мерцедес“ в града. Мъжете обичат секретарките. Може да живееш тук и да пътуваш до фабриката всеки ден.
— Няма да задържа парите, нито пък масата.
— Трябва да вземеш масата. Беше на баба ти.
Погледнах фактурата от куриера, прикачена към плика от майка ми.
— Масата е мостра от „Потъри Барн“.
— Не ми се прави на много умна.
Докато късах чека, чувствах, че съм всичко друго, но не и умна.
В блога на ЧКАЖМСД пишеше, че срещата през юни ще е в дома на Ави Нараян в Удсайд. Също така пишеше членовете да информират домакинята за каквито и да било хранителни ограничения във връзка с алергии, религия, диети или пък политически възгледи. (В коментарите отдолу имаше хора, които мрънкаха за гроздето на последната среща, което не било от „Обединени фермерски работници“). Блогът включваше и статии с най-важната информация от биографията на Лорънс, линкове към книги с критически анализи от Амазон, а също така и пидиеф файл с есе за „Лейди Чатърли“ на дъщерята на един „от членовете за курса й по „Пол и социален строй“ в колежа „Смит“. Анимиран пръст сочеше напомняне за всички членове: „Подкрепете вашата местна книжарница и купете изданието на книгата на „Пенгуин Класикс“ от книжарница „Аполо — книги и музика“ с намалението за клуба“.
— Понякога имам чувството, че хвърляме повече усилия в блога и храната, отколкото в четенето на книгите — каза Ави с британско произношение, което се усещаше в „р“-то, докато ни водеше с Дизи към всекидневната.
Първоначално реших, че Ави е около 45-годишна, но после забелязах отпуснатата кожа на врата й и подутите й очи и реших, че трябва да добавя още няколко години. Въпреки това, тя беше жена, която вкъщи бихме определили като „добре запазена“. Червената й лятна рокля отиваше на кожата й с цвят на карамелизирана захар. Черната й коса беше завързана с шалче с леопардова окраска, което щеше да стои като опаковка от шоколад на моята глава. Обзалагам се, че през целия си живот Ави никога не е заспивала със слюнка на уста на канапето си. Вероятно всяка сутрин се появяваше от океана в мидена черупка, докато няколко херувимчета украсяваха косата й с цветя. За разлика от мен, тя изглеждаше като излязла от някое предаване на Опра.