— Да, анимацията на сайта е много сполучлива — отвърнах аз, а Дизи ми хвърли поглед, който казваше, че ако се постарая, ще мога да изтърся нещо още по-тъпо като: „Тапетът на сайта е хубав“ или „Обичам сирене“.
— Вие двамата останете тук — каза Ави, — а аз ще ви донеса чай.
— Прочете книгата, нали? — попита ме Дизи, след като Ави се отдалечи. — Моля те, кажи ми, че не си спала цяла нощ и си си записала какви ли не брилянтни мисли, които ще вземат акъла на хората тук.
Истината беше, че успях да прочета само какво пише за книгата в „Спаркноутс“, преди да заспя в малките часове на нощта. Почти цяла нощ не спах, защото четох, но не самия роман.
Катрин,
Къде си? Цяла седмица вече не ми отговаряш. Често мисля за теб и ми се иска да ми пишеш. Но ще те разбера, ако не искаш да продължиш този разговор.
Хенри
А на обратната страница:
Катрин,
Още една седмица мина, а ти все не пишеш. Бих решил, че през цялото това време си била само плод на въображението ми, ако не бяха бележките ти в тази книга. Ще проверя отново след седмица. Ако не си писала дотогава, ще ти пожелая всичко най-хубаво, но ще ми липсваш.
Хенри
И после, най-накрая, на следващата страница, въздъхнах с облекчение, когато видях почерка на Катрин.
Хенри,
Отново съм тук. Съжалявам, че ме нямаше. Няма да се повтори.
Твоя,
Катрин
Благодарение на „Спаркноутс“ знаех горе-долу какво става с Кони Чатърли и Мелърс, но за истинската драма разчитах на Хенри и Катрин.
— Ще се оправя — отвърнах аз. — Ами ти? Изглеждаш добре отпочинал.
— О, не се притеснявай за мен. Помниш ли онзи заклет фен на „Властелинът на пръстените“, с когото излизах миналата година? Този пич беше направо обсебен от Шон Бийн, който също така играе в британския минисериал по „Любовникът на лейди Чатърли“. Гледал съм сериала около 18 милиона пъти.
Вътрешно се наругах, че снощи не се сетих да изтегля от Би Торент някоя филмирана версия.
— Време е да се смесим с тълпата — каза Дизи, като разтърси червената си грива. — Ти отиди наляво, а аз ще поема десния фланг.
Преди да го спра, той се присъедини към една група жени, които гледаха етикетите на бутилките вино на бара. Аз също направих опит да се присъединя към някого, но без успех. Всички жени се бяха събрали близо една до друга в кръгчета от по три-четири и си шушукаха нещо. Доближих се до един кръг, като очаквах да чуя за какво си говорят и да се включа, но не се получи. Всичко, което успявах да чуя, бяха откъслечни фрази за „намиране на повече време“, „частни уроци за прием в колеж“ и „ходене на спа в курорта „Миравал“. Имаше и жени, които стояха сами в ъглите и пишеха съобщения или говореха по телефона. Реших да приложа стратегията ми за оцеляване, когато бях дете — отидох в един ъгъл, като се надявах никой да не ме заговори.
— Запазих ти малко от „Сребърната игла“ — каза Ави и седна до мен. Чашата за чай, която ми подаде, беше толкова фина, колкото стъклената пантофка на Пепеляшка. — Дизи спомена, че обичаш бял чай.
Погледнах към бара и видях, че Дизи наля вино на жената до себе си, а после подуши една коктейлна хапка, преди да я пъхне в устата си. Обичала съм бял чай ли? Заедно с Хюго пиехме чай „Трейдър Джоус“ от огромни чаши за кафе. Какви ли други неща й беше наговорил Дизи за мен?
Отпих глътка от чая. „Сребърната игла“ имаше вкус на кора на дърво, а аз се изплаших, че завинаги съм загубила дар словото си.
— Събират този чай само веднъж в годината — каза тя. — През първите дни на пролетта. Смятам, че ароматът му е сладък и деликатен, а също така и много лек.
Може би на планетата, от която идваше Ави, кората на дърветата имаше сладък вкус, но тук, под нашето слънце, си беше чисто и просто горчилка от дървесна кора.