— Хубав чай — казах аз.
Ави се усмихна и ме погледна очаквателно. Познавах този поглед. Искаше да я зашеметя. Обаче в тази стая, пълна с работещи хора, аз не усещах нищо, освен че не се бях наспала както трябва след месеци, през които бях свикнала да се наспивам добре.
— Е — каза Ави с изкуствена учтивост, — извини ме. Трябва да обърна внимание и на другите като домакиня.
Каквато и сила да се опитвах да призова, за да си върна стария живот, беше на светлинни години от мен.
Погледнах към Дизи, който тъкмо хапваше шоколадов трюфел.
— Това са… не ми казвай… това са онези шоколадови трюфели, които продават във винарската изба „Кло Пегас“ в Калистога.
Жените до него закимаха, а Дизи се разсмя. Обичах смеха му. Ако имаше летящи патици над нас, скоро щяха да накацат в търсене на партньори. Може да си беше сложил коронки на зъбите и да ги беше избелил, може да се беше превърнал в нахакан всезнайко, който си носи собствено вино в ресторантите, но никога нямаше да успее да се отърве от този смях, който обожавах.
Напълни отново чашите на няколко жени около себе си, а после се насочи със залитане към стола до мен и се пльосна на него.
— Така, разбрах защо търсят нови членове — каза той. — Първо била Хариет. Официалната история е, че са преместили работното й място на Източното крайбрежие, но истината е, че е имала нервен срив, причинен от стрес. Отишла да покара колело по време на обедната почивка и два дни след това я открили да похапва пържено пиле и вафли. На спирка за камиони. Във Фресно.
— Пиле и вафли са единствените две неща, които могат да ме накарат да карам колело два дни — отвърнах аз.
— Да, мен също. Но нека това да си остане между нас. След това пък Джил, чийто стартъп потънал, се присъединила към международна общност за нудисти в Бони Дун.
— Леле. Това е… леле!
— Това вече го разбрахме, Магс — каза Дизи. — Така че ето ни нас тук. Ако летвата за нови членове беше още малко по-ниска, можехме да я преминем, влачейки се по корем.
Дизи ме плесна по коляното, после отново наперено се присъедини към групичката на бара, все едно живееше в такава къща, а не в апартамент под наем със съквартиранти, където най-забележителната мебел беше надуваемо кресло и хладилник за 340 винени бутилки. Той ме остави да размишлявам върху думите му за „новите членове“ и с опасението, че ще има още такива срещи.
Бръкнах в чантата си, за да извадя книгата, но не напипах острите ръбове на изданието на „Пенгуин Класикс“, което Дизи ми беше купил. Вместо това усетих само твърдата овехтяла корица на опърпаното издание на Хюго. Паникьосах се и зарових отново, като на практика заврях главата си в чантата, все едно беше фурната на Силвия Плат, но видях единствено вътрешността на чантата. Бях спала само два часа и имах не само кръгове под очите, достатъчно големи за цирков манеж, но също така се бях превърнала в абсолютен идиот. Бях донесла грешното издание. Огледах стаята и видях всички онези книги на „Пенгиун Класикс“, които членовете на клуба държаха в ръце или бяха оставили по столовете. Не само че не бях прочела книгата и никога не бях ходила на спа в „Миравал“, ами и бях донесла книга, която трябваше да държа с две ръце като претъпкан сандвич.
— Дами, моля, искате ли да започваме? — каза Ави и въведе ред в стаята, преди да се настани грациозно на стола до мен.
Дизи седна от другата ми страна и като видя книгата, която бях донесла, ми хвърли поглед, който казваше: „Може да отидеш да се криеш цял следобед в багажника на колата ми“.
— Мисля, че говоря от името на всички, като казвам, че Хариет ще ни липсва и й пожелавам всичко хубаво на новата й работа на Източния бряг. Същото пожелавам и на Джил, която реши да си вземе дълга отпуска и да търси нови възможности.
Погледнах Дизи, който прикри смеха си с кашляне.
— Някои от вас вече се запознаха с нашите гости и потенциални нови членове. Мисля, че всички сме много щастливи да посрещнем първия си гост от мъжки пол — Дизи Гордън. Дизи е главен инженер в „Аргонет“. Наскоро прекарах доста време в една конферентна зала с него и с останалите от изпълнителния състав, за да обсъждаме нови стратегии, и Дизи беше много по-забавен, отколкото можете да си представите. Нямам търпение да чуя какво ще каже за книгата.
Членовете изръкопляскаха, най-вече групичката на бара, но за Дизи това беше все едно са му станали на крака. Той се изправи и се поклони до земята.