— А това е Маги Дюпре — продължи Ави, като постави ръката си с изящен маникюр върху моята.
Свих пръстите си, за да скрия неподдържаните си нокти.
— Доскоро Маги е била директор на „Инфодизайн“ в „Аргонет“. Но това, което най-много ме впечатли в нея, е животът й, преди да дойде в Силициевата долина. Тя има магистърска степен по библиотечни науки, а бакалавърската й степен е по английска литература. Сигурна съм, че всички разбирате защо днес седи до мен. Имам нужда някой да ми помогне да разбера тази книга!
Всички се засмяха. Сигурна съм, че те бяха наясно, че за първи път някой се възхищава на дипломата ми по английска литература. Това беше трик, който бях забелязала, че ползват успешните хора. Пошегувай се със себе си и малките хора ще те харесват още повече.
— Понеже имаме двама нови гости, искам да отделя няколко минути да напомня как процедираме — продължи Ави. — Един след друг всеки в кръга споделя с останалите какво мисли за книгата. Помнете — един по един.
— Романът е парадоксален — започна една жена в розова блуза от другата страна на Ави. — Той е едновременно прогресивен и реакционен, модерен и викториански.
Всеки държеше книгата, а моята беше скрита в чантата ми далеч от хорските погледи, досущ като съпругата на Рочестър на тавана. Когато жената в розово преразказа анализа от сайта на „Спаркноутс“, който смятах да използвам аз, всяка стаена надежда, че ще успея да се измъкна от тази неприятна ситуация, без да се изложа, се изпари напълно.
Опитах се да си спомня нещо от обзорния курс по английска литература през първата година на следването ми, когато за първи път разглеждахме „Любовникът на лейди Чатърли“. Какво беше? Нещо за класовата система в английското общество?
— Става дума за класовото разделение — каза следващата жена. — Цялата афера на лейди Чатърли и пазача на дивеч е умалена версия на класовата система във Великобритания.
Втори удар. Опитах се да си спомня нещо друго, което ни беше казал професорът. Това не беше най-добрата книга на Лорънс. Беше проблематична. Беше скучен роман, с който авторът гледа отвисоко на обществото, а не дълбокомислена творба с някаква литературна стойност. Лорънс е прекрачил някакви граници, за да види докъде ще стигне, просто защото е можел да си го позволи.
— Мелърс я надвива в гората — каза следващата жена. — Той винаги е доминиращият партньор. Това ли е освобождението на жените?
— Няма герои, на които да симпатизираш — сподели друга жена от кръга. — Не харесах никого от тях.
— Псувните вече не са интересни.
Помня как Дизи шепнешком ми четеше откъси от книгата, докато седяхме в отдела по библиотечни науки, а аз се опитвах да не се смея на това колко абсурдно звучеше някакъв старомоден, брадясал старец да се опитва да шокира хората с ругатни, които днес ползваме всеки ден, за да изразим учудването си, че са ни откраднали колелото или пък радост, че има палачинки за закуска в общежитието. Да, романът беше невероятно остарял по нашите стандарти. Можех да кажа това.
— Романът е остарял. Какво общо има с живота ни в наши дни?
Не можех да си поема дъх.
— Клифърд е копеле. Не мога да я понасям за това, че се омъжи за него — каза следващата жена. — Тя е пълна идиотка.
Ави стоически слушаше, изражението й не издаваше нищо, докато кимаше на всеки коментар, преди спокойно да даде думата на следващия участник в дискусията.
Дори и Дизи се включи в общото недоволство, когато дойде неговият ред.
— Мините за въглища са отврат — каза той. — Напомниха ми за първата ми работа в Силициевата долина.
Когато стигнахме до него, никой не беше споделил и един положителен коментар за книгата. Само защото седях до нея, чух как Ави въздъхна. Това беше въздишка, изпълнена с раздразнение и тревога, почти като въздишката, която се изтръгваше от моите уста всеки ден, когато проверявах пощата си за покани за интервю за работа, но тя все беше празна. Погледнах лавиците с книги на стената зад Ави. Бяха инкрустирани дъбови лавици с дърворезба на лози и листа, виещи се по ръбовете. На тези лавици имаше дебели книги масово производство с меки корици с напукани гръбчета като лицето на старец, имаше и книги с твърди корици и захабени и избелели по ръбовете обложки. Виждала съм библиотеки на хора, които не обичат книги. Книгите на Ави обаче бяха почти разкъсани от любов. Ави беше луда на тема книги. Искаше всички да харесат „Любовникът на лейди Чатърли“. Чакаше да чуе как тази книга ги е разчувствала, как е влязла под кожата им. Обаче всички я мразеха, а Ави приемаше това лично. Тогава разбрах, че много харесвам Ави Нараян.