Отворих си една бира „Ролинг Рок“ и седнах на кухненския плот. Не ми се спеше достатъчно, че да си легна отново, но бях твърде изморена да правя каквото и да било друго. Имаше нещо в приглушените звуци на нощта, което ме накара да стоя неподвижно известно време. Бръмченето от вентилатора на тавана, потракването на хладилника, Колтрейн звучеше по Кей Си Ес Си от радиото на Хюго — всички тези звуци, които можеш да чуеш само след като хората се приберат в домовете си. Дори когато извадих „Любовникът на лейди Чатърли“ от чантата си, звукът беше по-силен от обикновено.
Разлистих книгата, като гледах как почерците на Хенри и Катрин се редуват в бележките по полетата, докато не се съживиха като фигурите в книжка с движещи се картинки. Към края на книгата Хенри беше написал:
В меката нощ си мисля за теб. Какъв цвят са чиниите, от които ядеш? Какви картини има по стените на дома ти? Какви книги имаш по лавиците? Всички тези неща, които те определят. Но най-вече искам да се уверя, че си от същия свят, от който съм и аз, че не си просто въплъщение на моите надежди върху страниците.
Опитах се да си спомня чиниите в дома на Брайън, но не успях. Дали не бяха бели? Или пък сини. Помня, че нямаше картини по стените. Той харесваше минималистичния стил. И нямаше книги. Нито една. Всички тези неща, които те определят. Брайън не беше оставил нищо в моя апартамент. Вечерта, след като ми каза сбогом, изпълних ритуала по търсенето на неговите вещи. Обаче нямаше нито една. Нямаше снимки, дрехи, нищо. Нищо, за което да твърдя, че съм открила, когато си го поиска по-късно.
Помислих си за Катрин — как седи в кухнята си в нощ като тази след години, а думите на Хенри все още звучат в ума й. Опитах се да си я представя, мислех си, че сигурно изглежда като почерка си — тънка и грациозна. Как ли я караха да се чувства думите на Хенри? Дали се усмихваше по-често? Дали хората се чудеха какво я е променило? Катрин от моето въображение пазеше ревниво тайната си. Не й харесваше как я гледат хората, както когато си влюбен и другите си мислят, че те познават и се подсмихват снизходително на радостта ти. Тя знаеше, че любовта кара хората да те забелязват.
Погледнах написаното от Хенри и се зачудих какво толкова имаше в думите му, че Катрин му се беше доверила с цялото си сърце. Исках да разнищя тайната, която се криеше в бележките на Хенри, и да видя как работят, да се опитам да разбера тази смесица от страст и привличане, която караше Катрин да му пише. Двамата имаха само тези крехки знаци по страниците, даващи форма на думите, които ги бяха довели дотук. Думите, които Хенри и Катрин си разменяха, бяха думи, които бях чела хиляди пъти в книгите, но не подозирах, че хората наистина си казват такива неща. Или поне аз никога не ги бях произнасяла.
Къде бяха живели, когато са започнали да си пишат? „Водното конче“ нямаше да е от голяма помощ. Хюго не следеше откъде идват книгите. Въпреки че с Джейсън записваха продажбите в голям кожен тефтер на касата, ако клиентите поискаха бележка, Хюго им даваше химикалка и лист хартия, за да си я напишат. Това влудяваше счетоводителя му Робърт, което пък мисля, че беше основната идея на Хюго, а и се радваше, че това го прави лош капиталист.
Хюго притежаваше „Водното конче“ от осемдесетте години, но то е било книжарница за стари книги много преди това. Загледах се в датата в началото на страницата — април, 1961, като се опитвах да отгатна кой от двамата — Хенри или Катрин, я беше написал, но нямах голям успех. Първите бележки на Хенри ме караха да смятам, че книгата беше негова, така че сигурно той беше написал датата. Но тогава защо Катрин би започнала да пише в нечия чужда книга? Не, би трябвало да е била на място, където и двамата да имат достъп до нея — библиотека или книжарница, но нямаше никакви следи по книгата, които да сочат, че е била в библиотека. Може да е пристигнала във „Водното конче“ вече с бележките или пък всичко може да се е случило тук.
Може да се е случило във „Водното конче“. „Всичко започна във „Водното конче“. Звучеше като надпис в магазин, рекламна фраза в уебсайт. Вече си представях как хората минават по улицата, поглеждат надписа и влизат вътре като питат: „Какво? Какво се е случило тук?“. И се изгубват из неясната история на Хенри и Катрин, търсят книги из книжарницата. Купуват си книги. Сетих се за разговора с Ави онзи следобед. Може би наистина имах проект, с който да се занимавам. Трябваше да поговоря с Хюго.