— Няма да спя с теб само защото ми подари колело — казах вместо това.
— Колелото е хубаво — отвърна той.
— Въпреки това.
Не можех да преценя дали тази мисъл никога не е минавала през ума му и той просто ми влизаше в тона, или го хванах на местопрестъплението. Независимо от това, той се забавляваше. Но по-тревожното е, че и на мен ми беше приятно.
Наплювах го, докато се отдалечаваше по Калдрън Авеню през кръговете светлина от уличните лампи. Две сгради по-надолу той се обърна и ми помаха, защото знаеше, че все още го гледам.
— Какво, по дяволите, е това?
Бях клекнала в раздела за любовни романи и видях Джейсън надвесен над мен с кутия с книги. Не беше очаквал да ме види тук. И определено не беше очаквал да ме види до празна лавица с течност за почистване и няколко хартиени кърпи в ръцете.
— Този раздел е пълна скръб — отвърнах аз, докато продължавах да чистя рафта.
— Този раздел си беше много добре — каза Джейсън, като ме гледаше ядосано, все едно бях предложила да превърнем мястото в „Уолмарт“.
Той се оплакваше на висок глас предишния ден, докато слагах надписи върху витрината на книжарницата, които гласяха: „Намерете ни в интернет на www.vodnotokonchestariknigi.com“.
— Приличаше на гнездо на плъхове. Успокой се.
Реших, че не е добра идея да му кажа, че Хюго ми е дал ключ от книжарницата. Сигурно Джейсън щеше да изпадне в кататоничен шок, ако разбереше, че имам свободен достъп до владенията му. Но като се замислих отново, това не беше чак толкова лоша идея.
— Говорих с Хюго по този въпрос. Каза, че мога да правя, каквото сметна за добре.
Знаех, че Джейсън се интересува само от раздела за фантастика и фентъзи, защото си личеше. Разделът беше като мозайка от перфектно подредени гръбчета на книги. Книгите малък размер с меки корици стояха отделно от по-големия размер с меки корици, където се намираха и тези с твърди корици. Британските издания си имаха отделен раздел — очевидно фантастиката и фентъзито се продаваха по-добре, ако са същите издания, които Дъглас Адамс е имал по рафтовете си. Любовните романи обаче бяха натъпкани в задната част на книжарницата, където книгите все едно бяха изстреляни от оръдие и лежаха там, където са паднали. Знаех, че разделът за любовни романи не беше в ограничения списък на Джейсън с важни неща и също така, че яростта му в момента беше израз на маркиране на територия. Аз бях в неговата градина, дори и да се намирах на мястото, което не беше поливал от седмици.
— Хюго ти е разрешил да правиш това? — попита той. — Хюго?
— Да. Сещаш се кой е той, нали? Плешив. С брада. Плаща ти заплатата.
Очите му се превърнаха в цепки. Вените по врата му изпъкнаха. В сравнение с него Кхан от „Стар Трек II“ приличаше на Далай Лама.
— Хюго! — Той се фръцна и изчезна зад ъгъла. — Тя променя какво ли не!
Скочих след него.
— Джейсън, всичко е наред. Хюго няма нищо против.
— Глупости! — Той си проправи път между няколко клиенти, които ровеха из рафтовете. — Хюго!
Един мъж, който разглеждаше биография на Чърчил, посочи към мъжката тоалетна.
— Тъкмо го видях да влиза там.
Джейсън блъсна вратата на тоалетната и застана, като държеше вратата отворена. Мъжът с биографията на Чърчил подскочи от изненада, заряза книгата на рафта и се насочи към изхода на „Водното конче“. Спрях на място, но не и преди да мерна краката на Хюго в първата кабинка на тоалетната.
— Хюго, знаеш ли какво е направила?
— Джейсън — чух да казва Хюго. Гласът му резонираше от плочките. — Представям си моето спокойно място, където тревата е зелена и мека, птичките пеят, а тоалетните са с катинари.
— Какво следва, а? Тапети на цветчета? Плетени на една кука покривчици? Бъди честен с мен, човече. Това място ще засмърди на свежи лимони, нали така?
— Усещам негативна енергия, Джейсън. Говорили сме вече за това.
— Тя е донесла почистващи препарати. Книгите трябва да са покрити с прах. Миришат хубаво, когато са покрити с прах.
— Хюго! — Стоях на безопасно разстояние, на няколко крачки от отворената врата. — Опитах се да му обясня!
Нещо се отърка в крака ми и ноздрите ми бяха атакувани от миризма, която можеше да огъне стомана. Погледнах надолу и видях Грендел, котката на „Водното конче“, която минаваше покрай мен. Беше с дълга черна козина, едното крайче на дясното му ухо липсваше, и повече приличаше на недорасло мече, отколкото на котка. Обикновено Грендел седеше върху купчините книги и удряше с лапа клиентите по главите, когато минаваха покрай него. Това бе една от редките му появи на земята. Почудих се дали винаги е миришел така и дали обикновено миризмата се издига нагоре, което пък обясняваше защо офисното пространство над „Водното конче“ стоеше неизползвано вече два месеца. Не може човек да вини кризата за абсолютно всичко. Грендел бавно мина покрай мен, като носеше нещо в уста, и се насочи към отворената врата на мъжката тоалетна.