— Трябваше да изключа приложението на телефона си — отвърнах му аз. — Джейсън мрази звуците от мобилните телефони, така че го оставих на вибрация, но и това не свърши работа, защото все едно ходех с разярен стършел в джоба.
Повечето от гледанията бяха през фейсбук страницата на „Водното конче“, но после започна трафик и от други страници на книжарници за стари книги, блогове за изчезналото изкуство на писането на писма, туитове от някакъв писател на любовни романи и от студент в Северозападния университет. Петдесетте души, на които изпратих линка към сайта предишната вечер, го бяха споделили с още петдесет души. Някои от тези хора, обаче имаха по-голяма аудитория, така че цифрите скочиха много бързо на стотици, а после и на хиляди. Входящата ми поща info@vodnotokonchestariknigi.com, която бях създала преди двайсет и четири часа, вече беше пълна с повече от сто имейла. Прегледах темите на имейлите. Хората искаха още и още. Искаха да знаят какво се е случило с Хенри и Катрин. Дали са се оженили? Дали са все още заедно? Всички очакваха щастлив край и ми се искаше да можех да им го дам.
— Каза ли вече на Ави за броя на посещенията? — попита Дизи.
— В непознати води съм и просто не съм сигурна как да подходя — поклатих глава.
— Храната винаги е най-доброто решение — отвърна Дизи. — Обади й се и я покани на обяд.
— Не мисля, че просто мога да се обадя на човек като Ави и да я поканя ей така на обяд. Освен това съм разорена. Къде да я заведа?
Той бръкна в джоба си и извади портфейла си.
— Ето ти 50 долара. Потърси онзи камион с корейска кухня, който сам си туитва местонахождението. Тя ще сметне това за оригинално. Щом обича да намира таланти на необикновени места, изчакай само да опита храната.
— А как според теб ще отидем до този мистериозен камион за храна? Продадох колата си, помниш ли?
Дизи помисли за момент и после започна да рови из джобовете си за ключовете от своята кола.
— Дизи, не се притеснявай. Ще я поканя на някое местенце близо до книжарницата. И ти благодаря за заема.
— Подарък е — отвърна той. — Така изказвам благодарността си, че онзи ден спаси жалкия читателския клуб. Сладурче, във въображението си вече ремонтирам офиса ти за твоето завръщане.
Дизи пусна ново парче шунка в нагорещения тиган върху печката и посочи с шпатулата към колелото, което бях оставила във всекидневната.
— Това колело наистина е много готино. По дяволите, бих спал с него само заради колелото. Значи мислиш, че този Раджит е следващият бивш „съвършен мъж… за няколко седмици“?
— Песимизмът ти да не е опит за „обратна“ психология?
— Неее, общо взето ми идва отвътре. Какво чакаш?
— Не знам. Просто ми се струва много добросъвестен.
— О, да, а ние не щем никакви такива. Също така забрави и за скапаняците, които са откровени. А пък тази глупост за честните мъже е просто залъгалка за тъпаците и наивниците.
— Искаш нещо да ми кажеш ли?
— Искам да ти кажа — отвърна Дизи, — че ако ще отрязваш някого, то трябва да е поради някаква по-сериозна причина от това, че притежава качество, което изисква прилагателно от XIX век, за да бъде описано. Виж, знам, че Браян ти се отрази зле, но той вече е в Остин…
— Не е това проблемът — казах.
— Да бе да, не бил това проблемът.
— Имам предвид, че проблемът не е, че той замина. А как бяха нещата, докато беше тук.
— Беше с него две години, а той продължаваше да те представя като „Маги, една приятелка“. Човек не остава с разбито сърце след такъв тип.
— Просто това са прекалено много проблеми за нищо — отвърнах аз.
— Значи не правиш нещата като хората.
— Не говоря за секса.
— Нито пък аз — каза Дизи. — Намажи майонеза на хляба.
— Ами ти? — попитах, докато вадех хляба от плика. — Не се получи с мъжа от „Епъл“, а?
— Искаше да си поръча суши със сирене „Филаделфия“. В „Суши Мару“. Можеш ли да си представиш? Да си в този храм на истинското… автентичното… суши и да си поръчаш суши с шибано сирене „Филаделфия“. Защо да не отидем и в „Саут Леджънд“ и да си поръчаме пиле с лимон, а? И на всичкото отгоре проклетият дивак реже лингуините си с нож. С нож!
— Предполагам, че мога да намеря подробностите в интернет? — попитах аз.
— Да, да, написал съм всичко в „Ърбапспун“[23] — отвърна Дизи, докато слагаше шунката със сиренето върху хляба. — Да вървят по дяволите всички. Ще си останем завинаги сами и когато остареем, ще отидем в старчески дом за гей богове и техните любими приятелчета.
22
South Legend — китайски ресторант в град Милпитъс, Калифорния, известен със сечуанската си кухня. — Б. пр.
23
Urbampoon — уебсайт за информация и мнения за ресторанти, който през януари 2015 г. е купен от Zomato, индийска платформа за търсене и препоръки на ресторанти. — Б. пр.