— За да си бършем един на друг лигите — допълних аз и протегнах ръката, с която държах бирата си, за да се чукнем, но той ме остави да си седя така, защото в джоба му все едно избухна експлозия.
— Мамка му — изруга Дизи.
Зарови из джоба си за телефона и прочете съобщението.
— В Ню Делхи вече е следобяд. Трябва да се връщам в офиса. „Уондър Фиш“ държи цялата фирма за топките. Трябва да направим една демоверсия за тях до понеделник.
Изработването на демоверсия означаваше събиране на частите от продукта часове наред през нощта, за да се създаде усещането, че софтуерът прави повече, отколкото в действителност. Процесът беше изключително изтощителен, все едно да изминеш цял маратон на спринт. Тази вечер колегите му щяха да имат нужда от него.
— Знаеш ли какво? Ще дойда с теб.
— Какво каза? — попита Дизи, докато се приготвяше да си тръгне.
— Дай ми минутка.
Минах покрай него и си проправих път през дрехите, нахвърляни по пода в спалнята ми, до ъгъла, където бях сигурна, че имам горе-долу чисти дънки, за да не ходя по анцуг.
— Не работиш вече там — провикна се той от кухнята.
— Може да е така, но все още имам акции в компанията. Какво ще направят? Ще ме изхвърлят?
Развълнувах се при мисълта за предстоящата нощ. Адреналинът, който те изпълва заради крайния срок, тъпата болка зад очите, самомнението ти за това колко си важен, дивашката радост да видиш близкия „Старбъкс“ отворен в пет сутринта. Имах стотици хиляди посещения на уебсайта на „Водното конче“ за 24 часа. Бях богиня. „Аргонет“ имаше огромна нужда от мен.
— Ще бъде страхотно. Точно както едно време — казах аз, докато душех тениските си и избирах коя мирише най-малко. — Ще видиш. Аз съм кралицата на демоверсиите, нали помниш? Постоянно го повтаряше. Уволниха ме, защото не можеха да си позволят да ми плащат високата заплата, нали така? Добре де, сега не искам пари. Просто ще помогна.
Дизи се облегна на вратата на стаята ми със скръстени ръце.
— Искаш да дойда с теб, нали? — попитах го аз.
— Знаеш, че искам.
— Добре, тогава какъв е проблемът?
Той остана облегнат на вратата и ме изчака сама да си отговоря на въпроса. Усетих как ъгълчетата на очите ми парят от издайнически сълзи. Дизи дойде до мен и ме прегърна. За един дълъг момент, по-дълъг, отколкото обикновено, мислех, че ще го каже. Ако те не ме искаха, и той не ги искаше. Но тогава чух, че получава ново съобщение по телефона в дневната.
— Ще направим така, че да те върнем обратно — успокои ме той. — Обади се на Ави. Отидете да обядвате заедно. И всичко ще бъде както преди.
Погледна ме с надежда. Беше ли намерил правилните думи? Аз бях ли добре? Можеше ли вече да си ходи?
— Помагам във „Водното конче“ само временно. Просто трябва да впечатля Ави с нещо. Нали разбираш това?
— Естествено — отвърна той и тръгна към вратата. — Ще те върнем на работа. Ще видиш.
Гледах от вратата, докато той подкара кабриото си и ми махна за довиждане. Погледнах към прозорците на Хюго. Не светеше у тях и старото му волво го нямаше. Трябваше да го изчакам да се върне, за да пием заедно чай от „Трейдърс Джо“. Сега бях в бизнеса с чакането.
На следващия ден Хюго седеше пред витрината на „Водното конче“ със скръстени ръце и гледаше ядосано през улицата към таблото пред „Аполо — книги и музика“: ПОПИТАЙТЕ НИ ЗА НАШИТЕ СТАРИ КНИГИ.
— Фашисти — мърмореше Хюго и обикаляше напред-назад около креслата за четене.
Изкрещя, когато Грендел го перна с лапа по глезена. Джейсън взе в ръце котката и я почеса зад едното ухо, онова с отхапаното връхче. Наведе се и прошепна нещо на котарака — сигурно нещо от рода на: „Имай търпение, ще им видим сметката, докато спят“.
— Това не е единственият надпис — каза той. — Навсякъде са.
Бях ги видяла със собствените си очи. Големи красиви табели с минималистичен шрифт, които обявяваха, че „Аполо“ са открили още един начин да продават евтино книги.
— Робърт, може ли да ги осъдим? — попита Хюго мъжа зад касата.
Робърт беше счетоводителят на Хюго, негов приятел oт времето му в Бъркли. Всеки месец той измисляше все нови и нови ругатни по повод счетоводните умения на Хюго. Винаги си бях представяла счетоводителите като хобити в ризи с къси ръкави, дебели вратовръзки и очила като на Бъди Холи. Робърт обаче приличаше на Шафт, облечен в хавайска риза. Беше женен от двайсет и пет години, имаше син, който тази есен щеше да отиде да учи в Масачузетския технически университет, и тъкмо си беше купил за отпуските вила на езерото Тахо. Хюго никога нямаше да го признае, но всички във „Водното конче“ подозирахме, че Робърт може и да е републиканец.