— Да ги съдим? Ако си счупиш врата на мокрия под в тоалетната им, да, разбира се — отвърна Робърт. — Но смятам, че „Аполо“ могат да продават проклетите си книги.
— Може ли отново да поговорим за това, моля те? — дръпнах аз Хюго за ръкава и му подадох „Любовникът на лейди Чатърли“. — Напълно ли си сигурен, че нямаш идея откъде може да е дошла тази книга?
Хюго ме погледна над рамките на очилата си.
— Маги, стар съм вече. Имам кутия с два реда лекарства. Пия мартини с водка, варена с канабис. Днес е вторник, нали?
— Понеделник.
— Виждаш ли какво имам предвид.
— Не си стар.
Хюго се ухили и погали корема си.
— Представях се като Хенри за известно време — каза той. — Бях в колежа, доколкото си спомням. Една млада дама, с която се виждах по онова време, смяташе, че Хюго звучи като име на комунист.
— Била е права — отвърна Джейсън.
Застанах пред Хюго и посочих „Любовникът на лейди Чатърли“.
— Другарю, моля те. Съсредоточи се — примолих му се аз.
Разказах му за имейлите, постовете във фейсбук и въпросите в туитър от хора, които искаха да знаят какво се е случило.
— Всички искат отговори — казах аз.
— Понякога въпросите са много по-интересни — отвърна Хюго, като взе книгата от ръцете ми и я подаде на Джейсън. — Джейсън, какво мислиш? Знаеш ли нещо по въпроса?
Джейсън взе книгата, вдигна я към лицето си и затвори очи.
— Да, виждам нещо. Става по-ясно. Ето го. Ясно като в мъгла.
— Не ми помагаш — казах и взех книгата от ръцете му.
— Не съм се и опитвал — Джейсън стана и се настани на плота до лаптопа на счетоводителя, а Робърт го премести по-далеч от него с въздишка на раздразнение. — Виж, хората пишат какви ли не глупости по страниците на книгите. Драскат, пишат си бележки за напомняне, задраскват имената на гадни момичета и ги заместват с имената на други разхайтени приятелки.
— Негативна енергия, Джейсън — каза Хюго.
Джейсън се пресегна към една купчина с книги пред касата. Разлисти една книга, остави я настрани и после взе друга. Беше гид за Париж на „Лоунли Планет“, спираше се на всеки няколко страници.
— Виж — каза той. — Най-добрите места за целувки, подчертани с малки сърчица, които служат за оценка. Не означава нищо. Хората просто използват книгите да отбелязват различни неща. Хайде, вземи някоя.
Взех „Дивите орхидеи и Троцки“ от купчината. На гърба на книгата беше написана бележка, която започваше точно над баркода и продължаваше по диагонал на корицата. Линиите ставаха все по-къси, колкото повече се приближаваха към ъгълчето на книгата.
Татко, моля те, събуди ме, ако не стана до 9,30 ч. Часовникът ми не е с аларма. Всъщност, като се замисля, 10,00 ч. също става.
Том
— Виждаш ли сега какво имам предвид? — попита Джейсън, като се прозя и се протегна.
— Не е същото — отговорих аз и взех „Любовникът на лейди Чатърли“.
Исках да кажа: „Хенри и Катрин са се влюбили“. Но не го направих, защото звучеше толкова банално. Това повтаряха родителите ми през цялото време, когато разказваха на гостите истории от годините си заедно в колежа, и се смееха. Като дете благоговеех пред тяхната приказна история и вярвах, че ще се случи и на мен. Очаквах това събитие и се страхувах от момента, в който ще срещна любовта на живота си, всичко ще си пасне като парчета от пъзел и съдбата ми ще бъде предначертана. Усетих как сърцето ми натежава само като си помислих за това сега.
Тъкмо щях да се отдалеча от Джейсън, когато забелязах малката дървена кутия за рецепти, която Хюго държеше до кожения тефтер. Вътре бяха оръфаните картончета с имената на всички клиенти на „Водното конче“ и кредитите им за книги. Някои карти бяха там от самото начало на „Водното конче“. Може би някой от тези хора знаеше нещо за книгата. Може би имаше смисъл да се обадя тук-там.
— Хей, дай ми това — викна Джейсън, грабна кутията от ръцете ми и я притисна към гърдите си до картинката на тениската му с надпис: „ДВЕ КОЛЕЛА. ЕДИН ТЪМЕН ГОСПОДАР“. — Това е конфиденциална информация.
— Каква конфиденциална информация? — Пресегнах се към кутията, но той ми обърна гръб и единственото, което успях да сграбча, бе черната му тениска. — Това не са държавни тайни.
Джейсън пъхна кутията под мишница и профуча покрай мен, като ме избута, все едно спринтираше към финиш линията на маратон.
— Остави я да погледне. Няма да навреди на никого — намеси се Хюго. — Нали така, Робърт?
— Приличам ли ти на човек, който иска да се намесва в това, което обсъждате? — попита Робърт, без дори да го погледне, а пръстите му продължиха да танцуват по калкулатора.