— Работата ми във „Водното конче“ е временна.
— Временните неща имат склонност да се превръщат в удобни, а удобните — в постоянни.
— При мен няма да се получи така — отвърнах аз. — Това е наистина временно решение.
— Продължавай да говориш така. Само по този начин ще се задържиш настрана от „Водното конче“.
Отворих раницата си да прибера кутията и забелязах, че погледът на госпожа Калън се спря върху „Любовникът на лейди Чатърли“. Тя бръкна в раницата ми и извади книгата на масата, а аз просто я наблюдавах, прекалено изненадана, за да я спра.
— Не е в много добро състояние — казах аз и имах чувството, че си говоря с рецидивист, който отвлича хора. — Хюго ще ми покаже как да я подвържа отново. Има бележки в полетата отстрани. Виждаш ли? Искам да ги запазя.
Тя потупа платнената корица.
— Забрави за тези хора. Всички подобни фойерверки завършват така — тя кимна към мъжа и жената, които се караха в ъгъла. — Намери си истинска работа. Никой няма да се погрижи за теб, освен ти самата.
Стана и ме остави, без да каже дори едно „Довиждане“ или „Ще се видим скоро“. Бих се обидила, но тя се държеше така с всички. Беше някак успокояващо, точно както ръбестата седалка на зеленото кресло във „Водното конче“.
Въпреки че госпожа Калън беше малко плашеща, оценявах реда, който създаваше. Когато тя зае полагащото й се място при машината за еспресо, хлапето излезе от склада, а в кафенето се разнесе приятна джаз музика. Аз се загледах в „Любовникът на лейди Чатърли“ и се замислих за „Водното конче“ и бремето на всички книги, които ме чакаха. Сетих се за историята на Психея, която само за една нощ трябвало да раздели на отделни купчини планина от семена на мак, жито и просо, за да се събере отново с истинската си любов. Мравките й се притекли на помощ. Почудих се дали ще мога да взема няколко назаем.
— Просто не разбирам цялата тази история с книжарницата — каза майка ми.
Беше почти полунощ в Южна Каролина и можех да си я представя как седи в един от люлеещите се столове на верандата с обикновена стъклена чаша в ръка. Изчистените до блясък тежки кристални чаши, които държеше в шкафа за алкохол, бяха само за гости. Обикновените стъклени чаши бяха за случаите, когато пиеше водка сама. Беше загасила осветлението на верандата. Казваше, че го прави, за да не се пълни с насекоми и да не става горещо. Но също така го правеше, за да не я виждат съседите. В тъмнината тя се люлееше на стола и отпиваше водка от стъклената чаша, докато не се развълнуваше достатъчно, че да се обади на някого.
— Просто помагам на един приятел — отвърнах аз.
— Какъв приятел само!
Налях си два пръста бърбън в синя пластмасова чаша за еднократна употреба, излязох навън и седнах под чадъра в задния двор. Беше се спуснала мъгла от планините Санта Круз, които разделяха долината от крайбрежието, и усетих миризмата от доматите, които Хюго отглеждаше в големи теракотени саксии.
— Къде е татко? — попитах аз.
Подръпнах ръкавите на блузата си. Въпреки че беше приятно, влажният въздух беше студен.
— В операция — отвърна тя, все едно това беше името на страна, където отиваха хората, когато не искат да бъдат открити.
Свих колене към гърдите си. Дори и през дънките можех да усетя твърдата линия на белега на дясното ми коляно. Един петък следобед, когато бях единайсети клас, отидох до кабинета на баща ми с колелото, за да взема някакви материали за научния проект, който трябваше да предам в понеделник, а още не бях започнала да го правя. Кабинетът беше тъмен, но това не ме изненада — баща ми гонеше всички рано в петък. Знаех обаче, че държи резервния ключ във висящата саксия с папрат пред прозореца. Изправих се на пръсти върху сандъчето с петунии, което стигаше до коленете ми и което майка ми пресаждаше всяка година. Усетих края на забития в пръстта ключ, но не се виждаше от водопада от цветове. Докато вадех ключа от тайното място в пръстта, погледнах в тъмния кабинет на баща ми.
Баща ми ми беше разказвал за адреналина и как предизвиква реакцията „бий се или бягай“. Не усетих нито едно от двете, но когато погледнах през прозореца в кабинета, сърцето ми подскочи. Паднах тромаво от ръба на сандъчето с цветята върху каменната алея и си разцепих коляното. Опрях се на сандъчето, изправих се и се загледах в червеното петно, което се разрастваше по скъсаните ми дънки. Зад мен чух шепот и шумолене. Когато се изправих, щорите на прозореца бяха спуснати. Нямаше никакво значение. Знаех какво съм видяла. Баща ми между краката на госпожа Силия Колинс, чиито коленни връзки явно се бяха оправили напълно.