Усетих как топлата кръв се стича по крака ми, докато карах бързо колелото си към къщи, но имах огромна нужда да видя майка си. Не можех да си представя, че баща ми може да е с друга, освен с нея. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше, че майка ми сигурно е изчезнала, че къщата ще е лишена от нейното присъствие завинаги. Независимо колко изолирана от тях се чувствах, вярвах, че са щастливи заедно. Имах нужда да вярвам, че тази изолация бе цената, която трябваше да платя за голямата любов, която изпитваха един към друг.
Бях останала без дъх, когато слязох от колелото и тряснах вратата с мрежата зад себе си. Стоях неподвижно в неосветеното фоайе, дишах тежко и не можех да повярвам, че майка ми наистина е там, че седи на третото стъпало на стълбите до чантите за голф, а пръстите й обгръщаха коленете й. Големият стенен часовник удари 3,30 ч.
Седнах до нея на стъпалото. Плачех. Не го бях забелязала преди това.
— Мамо.
Тя стана и скръсти ръце, отиде до мрежестата врата и погледна нагоре към небето, което се виждаше от верандата, далеч от сълзите ми и окървавения ми крак.
— Мирише на дъжд — каза тя. — Сигурно въобще няма да можем да отидем сега.
— Мамо, ходих до кабинета на татко — казах аз.
Как щях да й го кажа? Какви думи имаше, за да изрека това, което знаех?
— Мамо, трябва да ти кажа нещо…
Ръката й ме зашлеви като камшик през лицето. Главата ми се удари в стената и картините на нея се разтресоха. Усетих болка и не виждах нищо друго освен петна и силуета й на светлината от вратата.
— Няма какво да ми казваш — отвърна тя.
Усетих миризмата на пудрата й за лице, червилото й и полъха на алкохол от дъха й.
Скочих, а тя въобще не се опита да ме спре, когато минах покрай нея. Качих се на колелото си и отидох у Дизи. Госпожица Велда изпрати Дизи да докара колата.
— Джорджина знае — каза тя от задната седалка на „Ремблър“-а на Дизи. Беше ме прегърнала с една ръка, докато Дизи ни караше към спешното отделение, където зашиха коляното ми.
— Това не е първият път. Но тя не иска да говори за това. Ако каже нещо, то ще го превърне в истина. И тогава ще й се наложи да направи онова, за което не може да намери сили.
Прозорците на колата бяха свалени и аз облегнах глава на студения метал на вратата. Дизи ме събуди, когато стигнахме болницата.
— Баща ти ще се прибере скоро — каза майка ми по телефона, докато аз отпивах от синята си пластмасова чаша. — Трябва да претопля вечерята му.
Моята майка, която беше най-вече госпожа Мейсън Дюпре, танцуваше за своя принц.
5
He може да сме такива, каквито сме в реалния свят,
а само каквито сме в тази книга.
Катрин
— Не, не. Спомням си. Аз съм Хенри.
Това изявление дойде от един от трима възрастни джентълмени, редовни клиенти, които идваха по време на обедната почивка да заредят запасите си от Тери Пратчет или да потърсят онази книга на Айзък Азимов, която така и не са прочели. Казваше се Майк, както и единият от двамата му приятели. Третият се казваше Джон. Двама Майк и един Джон. Наричаха се Тоалетната на ЦРУ.
— Не се казваш Хенри — каза другият Майк.
Носеше тениска на Maker Faire[24] и бадж за сигурност на НАСА. Стоеше зад първия Майк, който ровеше в една кутия за обувки, пълна с пирони за рафтовете за книги.
— Ти дори не живееше тук преди 1974 г.
Този разговор продължаваше вече двайсет минути. Опитвах се да поправя един счупен рафт в раздела за книги за самопомощ, зад ъгъла с фантастиката и фентъзито, когато тримата оставиха книгите си на пода и започнаха да ми помагат.
Кавалерството не беше умряло в Силициевата долина. Просто се подвизаваше под маската на инженерните суперумения.
— Може да се е случило през 70-те — казах аз.
— Майк, познавам те от трийсет и четири години и никога не съм те виждал да пишеш с мастилена писалка — каза Джон, който беше по-нисък от приятелите си и с жилестото телосложение на възрастен бегач. Седеше на пода и държеше рафта, но двамата му приятели не бързаха да му помогнат. — Бележките на Хенри са написани с мастилена писалка.
— Спомням си много добре — каза Майк № 1, като се погали по корема над логото на състезание за готвене на чили.
— Никой не помни нищо определено от 70-те — отвърна Майк № 2.
— Добре де, да кажем, че ти си Хенри — намеси се Джон, докато продължаваше да държи рафта. — Защо си започнал да пишеш в някаква книга? Защо си се нарекъл Хенри?
24
Maker Faire — събитие, организирано от списание Make, като празник на изкуствата, занаятите, инженерната мисъл, научните и „направи си сам" проекти. Най-добрите и най-важните панаири се организират в Сан Матео, Калифорния, Детройт и Ню Йорк. — Б. пр.