— О, не, харесвам те. Това е проблемът.
— Не обичаш да получаваш подаръци от хора, които харесваш? Ти си странна жена.
— Правиш нещата доста трудни за мен.
Той се усмихна.
— Не мисля, че аз съм този, който прави нещата трудни — без да ме поглежда, прошепна: — Опитвам се да продължа живота си, да правя това, което се изисква от мен, но се озовавам тук отново и отново и се чудя къде си ти.
Затворих очи и сякаш цялото ми същество долавяше всяка частица от него. Докоснах края на една къдрица от косата му. Сякаш чакаше точно това и долепи устни до ключицата ми. Влажната топлина от устните му проникна през плата. Чувах около мен ежедневните шумове във „Водното конче“, а в тъмното ни ъгълче Раджит коленичи пред мен, сложи длани на бедрата ми и целуна корема ми през тениската. Ръцете му се плъзнаха под нея, обхванаха кръста ми отзад и ме притисна още по-силно към устните си. Впих пръсти в меките му къдрици. После усетих пръстите му на предната част на дънките ми. Той ги откопча и смъкна ципа. Първият път, когато почувствах устните и езика му върху кожата си, беше точно под пъпа ми.
После се изправи и се наклони към мен, ръцете му бяха от двете ми страни като щит. Имаше още някого тук. Чух скърцането на обувки и над рамото му забелязах как кръглите очила на Глория сканират книгите, все едно ние не бяхме там — беше като един от онези динозаври, които те забелязват само ако се движиш. Тя пъхна няколко книги в торбата си, без дори да ги погледне, и зави зад ъгъла.
Бяхме отново сами, лицата ни се допираха, устните ни ги деляха само няколко милиметра.
— Искам да видя повече от теб — каза той.
— Мисля, че току-що видя доста.
— Знаеш какво имам предвид.
— Харесва ми, когато ме намираш.
Целувката му имаше вкус на зелен чай и канела.
— Добре, ще те намеря — каза Раджит и се отдръпна.
След като си тръгна, аз се свлякох на столчето зад мен и дълбоко поех дъх. Във въздуха все още се усещаше неговият мирис. Нямаше начин нещо, което ме кара да се чувствам толкова добре, да завърши добре.
Усетих лека миризма на виетнамска храна и си спомних как отивахме с Брайън до малкото ресторантче зад ъгъла, как държеше ръката ми все едно е пазарска чанта, как прекарвахме времето там, втренчени в екраните на телефоните си, вместо да се гледаме един друг. Каквото и да беше това с Раджит, беше нещо по-добро.
Загледах се в рафтовете пред мен, в раздела, върху който работех толкова усърдно. Тук имаше ред, контрол. Това беше единственото място в живота ми, където намирах някакъв смисъл. Но когато проследих перфектно подредените редици книги, забелязах, че имената на авторите не следват азбучния ред, както ги бях подредила. Каубои вампири деляха един рафт с герои от типа на мистър Дарси и разголени пирати. Цареше пълен хаос и не можех да разбера какво става. Всичко си беше наред предишния ден. Облегнах се назад на рафтовете зад мен смаяна, обхващайки с поглед целия раздел, и осъзнах, че цялата ми усърдна работа е отишла по дяволите и всички книги са подредени наново. По цвят.
— Джейсън!
От предната част на книжарницата се разнесе силен смях.
Седях в тъмното, сгушена в плетения стол до отворения прозорец и слушах звуците от партито в съседство. Бях оставила в скута си бележника, в който драсках някакви рисунки. Опитвах се да изчисля колко още време можех да оцелея с минималния си доход. Хюго, бог да го благослови, беше намалил наема ми с около 200 долара, така че, след като си платях наема, разполагах с 400 долара за храна, комунални услуги, телефон и други разходи. Ходенето на кино отпадаше. А също така и ходенето по ресторанти, въпреки че има определен предел, след който никое момиче не може да поеме повече полуготови спагети. Можех да се преместя, да си намеря къща със съквартиранти в Craigslist, но местенето на ново място също изискваше средства. Ако трябваше да платя не само наема си на Хюго, но и първия наем на ново място плюс депозит, щях да съм в още по-дълбока финансова дупка от сега. А и Хюго вече нямаше да ми е съсед. Не, търсенето на ново жилище въобще не беше решение.
Телефонът ми изпиука и видях, че съм получила съобщение от Дизи. Това беше четвъртото по ред съобщение за един час, в което ми пишеше, че е в „Бдение над Финеган“, че е петък вечер и че трябва да отида там час по-скоро. Само че той не използваше израза „час по-скоро“, а доста по-цветисти изрази и ругатни. Гледах часа на дисплея на телефона си. „В 8,00 ч. ще отида“, казах си аз. Обаче 8,00 ч. дойде и си замина, а аз все още си седях на стола.
Заедно с притесненията за банковата ми сметка, последният разговор с Дизи също ми тежеше много. Знаех, че трябва да се обадя на Ави и да я поканя на обяд. Тя ми даде телефонния си номер в крайна сметка. Но всичко беше толкова несигурно. Животът ми зависеше напълно от Дизи и „Аргонет“. Бях станала зависима от очаквания, които не ми донесоха нищо. Не бях постигнала много през годините, прекарани в Силициевата долина. Не бях изградила кариера, нито пък бях направила пари, имах една провалена връзка и влагах прекалено много време в една западнала книжарница. Бях участвала в много бизнес срещи, смятайки, че цялата тази усърдна работа ще ми се отплати само за да ми бъде отказано накрая заради това, че някой си изпълнителен директор не е харесал синьото копче.