Държах телефона и не можех да накарам мозъка си да заработи, защото бях като замръзнала. Просто си седях и слушах шумовете от партито в съседство. Ако си бях вдигнала проклетия задник в 7,30 и бях отишла там, това нямаше да се случи. Ако бях изпратила имейл на Ави, както правят нормалните хора, това нямаше да се случи. Но не — аз трябваше да съм безстрашна. Много ти благодаря, Хенри.
Взех „Любовникът на лейди Чатърли“, все още отворена на страницата с бележката на Хенри. Той беше виновен за това. Толкова ли бях отчаяна, че вземах съвети от мъж, който се беше влюбил в жена само защото си бяха писали в някаква книга? Да се срещнем в парка до фонтана на обяд? Ти бъзикаш ли се? Може да е валяло през онзи ден. Или пък работници да са оправяли алеята. Но най-вече — той е я поканил чрез страниците на книга в книжарница. Потопете ме в мед и ме наричайте бисквитка, ако щеше, но винаги има шанс, дори и във „Водното конче“, някой да дойде и наистина да купи книга. Имаше около милион неща, които можеха да объркат плана му. Милион.
Телефонът ми звънна. Познах номера — този, който бях набрала преди малко. Ави. Представях си как пеньоарът й на Ева Габор се полюшва яростно, докато призовава магия, която да ме превърне в жаба и да ми изпрати светкавици по телефона. Не знаех какво да направя, така че заврях телефона под една възглавница. Това беше. Краят на всяка надежда да остана тук. Току-що се бях изпишкала върху обувките на една от най-влиятелните жени в Силициевата долина. Щях да се озова в ада или още по-лошо — щях да се върна вкъщи при майка си.
Извадих телефона изпод възглавницата. Какво пък толкова? Ако това беше последната ми роля, поне щях да си отида по запомнящ се начин.
— Аз съм най-ужасният човек на земята — каза Ави. — Бях толкова груба.
— Не, вината е моя…
— Не, не, въобще не трябваше да вдигам телефона по този начин или поне трябваше да погледна изписания на дисплея номер.
Продължихме да се извиняваме една през друга, като се опитвахме да намерим по-добро извинение от това на другата и цялото това усилие беше напълно ненужно. А когато извиненията свършиха, настъпи тишина.
— Лоша раздяла? — попитах аз.
Тя се засмя и подсмръкна:
— Има ли някакъв друг вид раздяла?
Отново си я представих, но този път в торбест пуловер (добре де, кашмирен торбест пуловер) с петна от сладолед отпред. Косата й сигурно беше в ужасно състояние. Носеше бабешки очила и имаше пъпка на брадичката. Зачудих се дали снимката й с Джейд е все още на лавицата, или е минала през нея с мерцедеса си.
— Наистина ли е качила видео с вас двете? Много ли е зле?
— Аз не се виждам — отвърна тя. — Или поне не се вижда достатъчно от мен, че хората да ме познаят. Тя не искаше аз да се виждам. Само тя.
— Но все пак…
— Но все пак…
Излезе, че Дизи беше прав. Ави беше просто човек като всички нас. Поговорихме си още малко и се уговорихме да обядваме заедно в понеделник в един тайландски ресторант. След като приключихме разговора, поседях малко, усещайки лекото парливо чувство на загуба и радост. После станах и отидох в „Бдение над Финеган“.
На следващия ден, 27-ми юни, валя дъжд. Помня, защото месеци след това хората използваха датата да отбелязват важни събития в живота си: „Помня, че смених маслото на 28-ми, защото предишния ден валя“. Цялото количество дъжд в района на залива се излива през зимата. Не е нечувано да вали дъжд в началото на лятото, но е рядкост. А такова събитие според Хюго заслужаваше да се отбележи с парти. Но като се замисля, на приятелите на Хюго не им трябваше много — вадеха шейкърите и бъркалките за коктейл само заради чудото на изгрева и залеза.
Аз също си имах своите причини да празнувам. Същия ден тъкмо бях направила магазин на „Водното конче“ в eBay и продадох първата ни книга онлайн — първо издание на „Любов сред руините“ с автограф от Уокър Пърси. Книгата си стоеше в книжарницата с другите първи издания, откакто бях там, а сега беше на път към някоя си госпожица Уинифред Джонсън в Уичита. (В дивашкия свят на Силициевата долина никой не таеше любов към боговете на писменото слово от Юга, защото всички се разсейваха със смартфоните си и избираха с каква операционна система да работят.) Хюго предложи да благословим книгата на госпожица Уинифред, тъй като беше първата ни онлайн продажба. Обади се на един свой приятел Джес, който беше уика[25] свещеник от втора степен, и го помоли да дойде. Джес донесе морска вода, за да напръска фактурата (все пак не напръска самата книга), тамян за книжарницата и изсушена лавандула, която да сложим между страниците на книгата. Джес също така работеше и като месар в супермаркет „Андроникос“, така че донесе и 2 кг агнешки крачета за голяма радост на Хюго. Когато заваля, Хюго запретна ръкави и започна да се обажда на приятелите си. Дойдоха много хора с още повече храна и пиене, а аз бях много щастлива от този факт.
25
Уика (на англ. ез. Wicca) — мъжкото название на вещица; вещер. Съвременно новоезическо религиозно движение на основата на древното боготворене на природата и на Богинята майка. — Б. пр.