— Дори да не казваш, че правителството подслушва телефоните ни, все едно, че си ми го казал.
Натиснах бутон върху телефона и прехвърлих Дизи на гласовата поща.
— Всъщност — продължи Хюго — щях да спомена рака на мозъка.
„Денят на страшния съд дойде! Грешници, покайте се!“ — отново се разнесоха крясъци от телефона ми. Дизи нямаше да ме остави да го пренебрегна. Джейсън посочи с пръст към текста, който беше написал собственоръчно и окачил над касата:
ТЕЛЕФОНИТЕ ВИ СА ЗЛО И ПРОЯЖДАТ
МОЗЪЦИТЕ ВИ!
ИЗКЛЮЧЕТЕ ГИ И ЧЕТЕТЕ КНИГИ!
Под това предупреждение Хюго беше добавил с удебелени букви:
НАМАСТЕ — С ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ЛЮБОВ
И МИР ОТ
ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ ВЪВ „ВОДНОТО КОНЧЕ“
Излязох навън и изръмжах тихо, преди да отговоря на обаждането.
— Вкъщи си, нали? Търсиш си работа, нали? — попита Дизи.
Дръпнах се бързо от пътя на някакъв скейтбордист, който се беше насочил към „Къпа Джо“. Той взе в ръка скейтборда си и се присъедини към групата хора с прекалено много татуировки и пиърсинг на масите на тротоара.
— Точно — отвърнах аз. — Търся упорито.
— Сополива пикла.
— Миризливец.
Дизи беше най-добрият ми приятел. Бяхме отраснали заедно в Южна Калифорния. Той беше най-малкият от петима братя — гей и математически гений, син на фермер, който отглеждаше прасета. Аз пък бях единствено дете, пухкавата и луничава дъщеря на кралица на красотата. Нямахме друг избор, освен да станем приятели.
— Според Foursquare си се отбелязала във „Водното конче — книжарница за стари книги“ преди два часа. Да не се изживяваш като собственик на книжарницата? — попита той и добави: — Погледни от другата страна на улицата, сладко дупе.
Погледнах към кафенето през улицата точно пред „Аполо — книги и музика“, където седеше Дизи с телефон в едната ръка и чаша вино в другата, вдигната за наздравица в моята посока. Беше набит и мускулест, с рошава червеникава коса до раменете. Беше малко по-нисък от моите 168 см, въпреки че никой не можеше да го накара да си признае с колко точно. Днес беше облечен с три четвърти панталони, но с неговата набита фигура му стигаха до средата на прасците, и с тениска на групата Red Elvises. Той посочи една висока чаша за кафе с големината на автомобилна джанта на масата, на която седеше.
— За твое добро се надявам това да е тройно лате — казах аз.
— С допълнителна пяна — измърка той по телефона.
Изчаках да минат няколко коли по улица „Кастро“ и изтичах отсреща при Дизи. Години наред този площад с мексикански плочки водеше към изоставено кино, но сега беше задължителното кафене, което винаги следва книжарниците от верига. Градът полудя, когато се разбра, че „Аполо“ иска да превърне затвореното кино в една от своите книжарници, но цялата врява стихна, след като „Аполо“ спечели всички на своя страна с ярко осветени пътеки между високите рафтове с книги, а добре облечени служители правеха справки и ти показваха търсената от тебе книга — досущ като лакеи в приказка. Хюго си въобразяваше, че е в конкуренция с „Аполо“, но аз се чудех дали те въобще знаят за съществуването на книжарницата на Хюго. Нямаше никакви реклами на „Водното конче“, никакви отличителни знаци, нямаше дори табела. Можех с ръка на сърцето да кажа, че е просто една купчина книги с каса за плащане. И все пак Хюго настояваше, че е на страната на доброто в битката за душата на общността, която нямала представа, че е в опасност. Така че ние, обитателите на „Водното конче“, стъпвахме в „Аполо“ само когато беше крайно наложително — например, когато нямаше вода във „Водното конче“ или пък когато някой приятел вече е платил за латето. Трябва да призная обаче, че не бях имунизирана срещу притегателната сила на „Аполо“. Намирах някакъв вид корпоративен комфорт в торбичките и чашите с името на веригата. Приятно се съчетаваха с колекцията ми от дрехи с логото на софтуерите на всички фирми, където бях работила, компании с продукти, които не можеха да се докоснат в реалния свят и се продаваха на хора без реални пари, с които да ги купят.
— Толкова се изморих от търсене на работа. Имах нужда от почивка — казах аз, като ударих с юмрук Дизи по рамото.
Дизи работеше повече от 80 часа на седмица. Хобитата му бяха да създава свободен софтуер, да се опитва да кара колата си с мазнина от пържени картофки и да помага с техническата част на група студенти по астрономия от Бразилия, които смятаха, че са открили комета. Според Дизи времето трябваше да се използва за повишаване на производителността. На един софтуерен инженер като него, чиято работа беше да създава бързо програми с минимум средства, не беше понятно как така някой не използва времето си ефективно.
5