— Клин клин избива?
— Вода с ябълков оцет и мед — отвърна той. — Най-доброто питие срещу махмурлук.
— Добре съм — казах, като се протегнах и се почесах по корема с две ръце, както бях виждала Хюго да прави толкова много пъти.
Той отиде до бюрото си и седна на стола. Опъна краката си, кръстоса глезени и започна да преглежда пощата. Седяла съм на какви ли не офисни столове и без колебание мога да заявя, че столът в офиса на „Водното конче“ влиза в графата „престъпление срещу човечеството“. Обаче Хюго изглеждаше все едно се е настанил в хамак между две палми.
— Да разбирам ли, че говорим за Раджит? — попита той.
— Знам, че ти е приятел. Странно ли се чувстваш?
Той се усмихна.
— Маги, ако имах проблем с това приятелите ми да спят заедно от време на време, щях да съм един много самотен човек.
Хюго отвори едно писмо и се зачете за момент, преди да го пъхне в джоба на ризата си. Потърка брадата си и си пролича, че се е отнесъл някъде далеч в мислите си.
Почудих се какво пише в писмото. Вях започнала напоследък да се занимавам с всички сметки и бумащината. Робърт се правеше на ударен, но знаех, че всеки път, когато говорим по работа, вътрешно танцува танца на радостта на счетоводителите. Двамата се бяхме отказали да убеждаваме Хюго и Джейсън, че трябва да вземем някакъв компютър втора употреба със софтуер за продажби на дребно. Вместо това всеки ден влачех лаптопа си и вкарвах всички продажби за деня в онлайн счетоводната програма, с която работеше Робърт. Докато въвеждах приходите, Робърт въвеждаше разходите, така че можех да преценя финансовото състояние на „Водното конче“. И това, което виждах, беше окуражаващо. Преди да започна работа в книжарницата, счетоводният баланс на „Водното конче“ беше толкова повдигащ духа, колкото някой филм за изгладнели сирачета. Но напоследък забелязвах леко подобрение. Беше наистина малко, но определено беше покачване на продажбите — светъл лъч надежда.
— Мога да се погрижа за това вместо теб — посочих аз плика от писмото.
— Не, не — каза Хюго, като потупа джоба на ризата си. — Това е лично за мен.
От дивана видях, че върху плика е логото на компанията, която стопанисваше нашата сграда. Реших да оставя нещата така. Като цяло се справяхме добре с наема, сметките и други подобни разходи. Никога не беше сигурно дали ще има за надниците, но все пак винаги си получавахме парите, които идваха от частна сметка от капиталови инвестиции. Един път попитах Хюго за това и той ми отговори, че парите са от патенти, които направил в студентските си години в Калифорнийския университет. Не беше невероятно богат, но не разчиташе на доходите от „Водното конче“. Обаче аз не исках книжарницата да изсмуче всичките му пари. Вече имах още една причина бизнесът да потръгне.
— Маги, относно Раджит…
— Джейсън вече ми каза — прекъснах го аз.
— Джейсън? Какво ти е казал?
— За Дебора и за другите — отговорих. — Значи е донжуан. Мисля, че и аз мога да се пробвам за известно време. Какъв е женският вариант? Доня Жуана? Харесва ми.
— Маги.
— Какво? Този живот с необвързване изглежда ти се отразява добре. Изглеждаш толкова щастлив.
Очите му се разшириха за секунда, като че ли изглеждаше изненадан, че мисля така, а тази негова реакция пък изненада мен. Според мен, а и според всеки друг, който е стъпвал във „Водното конче“, Хюго беше най-доволният и щастлив от живота си човек. Сега обаче изражението му омекна и стана леко резервирано, а аз осъзнах колко глупаво беше да си мислиш, че можеш да отгатнеш как се чувства някой друг.
— По-добре си изпий тоника — каза Хюго и отново потупа джоба на ризата си. — Джейсън има нужда от помощта ти.
Когато си тръгна, станах от дивана и погледнах стола му. Беше тихо в стаята, преди той да дойде, но сега вече беше празна.
— И така, как процедираме? — попита Ави. — Аз плача малко, разказвам ти каква кучка е тя и така нататък.
Седяхме на една от масите на тротоара пред любимия й тайландски ресторант на улица „Кастро“.
Наистина нямах представа какво мога да очаквам от тази среща. Обаче Ави изглеждаше нахъсана и готова да превземе света. Дори беше поръчала храната, преди да отида, като каза, че кърито пананг тук е най-доброто на целия полуостров.
— Не го ли правиш често? Излизане само по женски? — попита тя.
Отпих голяма глътка вода и ми се прииска да беше водка.
— Най-добрият ми приятел е Дизи. Той гледа на връзките като на градски спорт, така че няма много „това копеле“ или „ти заслужаваш нещо повече“. Просто продължаваме напред.