— Хюго! Тя търсеше Джейсън.
— Нашият Джейсън? — попита Хюго. — Нисичък, леко накуцващ?
— Да.
— Неведоми са пътищата на чудесата във Вселената.
Какви странни формули на Вселената бяха събрали заедно нея и Джейсън, почудих се аз. Излизаха ли заедно? Не можех да си представя Джейсън да излиза с някого. Щеше да му се наложи поне за пет минути да спре да си показва зъбите и да ръмжи и тогава цялото му същество щеше да избухне. Сега се замислих какво струва на човек като Джейсън да впечатли момиче. Никога не бях питала защо накуцва и какво се е случило с ръцете му. Нито пък за странната форма на главата му. Смятах, че ще е нахално от моя страна да питам, но истината беше, че се страхувах от отговора. Не исках да знам нищо за неговата тежка история. Нуждаех се той да си остане моят зъл враг. Но каквото и да беше сгърчило тялото му и изкривило десния му крак навътре, то едва ли беше направило живота му лесен, най-малкото пък що се отнася до любовта. А дори и той заслужаваше любов. Опитах се да си представя Джейсън влюбен, усмихнат, щастлив. Беше ли възможно? Какъв беше Хенри извън бележките му с Катрин? Беше ли като страшилището от детските приказки, което живее под моста? Заради това ли беше започнал да пише тези бележки, защото искаше да покаже на някого, че има красота и в него? Може би тази Нимю беше принцеса в крайна сметка и тук във „Водното конче“ търсеше своята си жаба. Надявах се той да е нейният принц. И най-вече се надявах, че тя си заслужава това превъплъщение.
Мислех си за всичко това, докато вадех книгите, които бях преместила, и ги връщах обратно, където Джейсън ги държеше, там, където им беше мястото.
Същата вечер двамата с Хюго се въртяхме около рафтовете с книги в „Аполо“, близо до мястото в средата на книжарницата, разчистено за среща с местна писателка. Мемоарът й тъкмо беше издаден от едно малко издателство в Бъркли и от „Аполо“ бяха наредили почти двайсет реда със столове, въпреки че се бяха събрали само десетина жени, облечени по последната мода от фестивала за изкуства и занаяти.
— И така, седях, изоставена в пустинята, сама с тялото, което ме беше предало, далеч от съпруга ми, който ме беше зарязал, децата, които сега не ми обръщаха внимание, и остатъците от една добра работа, която беше отишла при по-млада и жизнена жена. Тогава за първи път се замислих за самоубийство.
Беше ми малко странно да ръкопляскам, когато някой говори за самоубийство, но ентусиазмът на Хюго и на останалите беше заразителен и се присъединих.
— От колко време я познаваш? — попитах Хюго, докато ръкопляскахме.
— Порша? От края на 80-те, ако не се лъжа. Срещнахме се в един курс за пет начина да забавиш оргазма си в „Хюманист Сентър“. Излизах с инструкторката и тя ме използваше за демонстрациите. Опознах Порша, а и другите от курса, доста добре.
Бях молила Хюго много пъти, ако може да представя някои събития от живота си във версия, подходяща за деца. Той обаче често забравяше. Или пък може би това беше версията, подходяща за деца.
— И изгубихте връзка през годините? — попитах аз.
— Както става с повечето хора — отвърна той. — Когато видях, че идва тук… ами… всички тези спомени се върнаха.
Изчакахме всички хора, които искаха автограф, да си тръгнат и отидохме до масата, за да поздравим госпожица Порша. Беше висока над 1,80 и въпреки че не беше пълна, беше закръглена като палеолитната Венера с коса като захарен памук, боядисана в червен цвят, който не може да се намери никъде в природата. Прегърна Хюго със сила, която би задушила малко дете.
— Не съм мислела, че ще те видя да стъпиш в тази книжарница — каза тя, като го държеше за раменете и го гледаше така, все едно е намерила дизайнерска блуза в кофи за боклук. — Аурата ти изглежда много по-добре отпреди години. Прочистваш се от токсините, нали така?
Хюго ни запозна и тя обхвана с ръце лицето ми, все едно ме миропомазваше при някакъв обред.
— Скъпа моя започна тя, — надявам се да намериш толкова мъдрост във връзката си с Хюго, каквато намерих аз на твоите години.
— Порша — каза Хюго, — Маги не е…
— О, Хюго, тя е прекрасна — прекъсна го Порша като стисна бузите ми и заприличах на риба балон. — Ще пораснеш, моето момиче. Ще разцъфнеш така, както никога не си си и представяла. Богинята в теб ще се събуди и всичките ти бъдещи любовници ще ликуват, че си прекарала това специално време с Хюго.
— О, Порша — отвърна Хюго този път доста по-жизнерадостно, — това е толкова мило.
— Истина е — каза тя и стисна още по-силно бузите ми. — Тя е една млада жена с много късмет. Голяма късметлийка и много, много млада. На колко години е всъщност?