— Порша — каза Хюго и нежно отдръпна ръцете й от лицето ми. — Маги и аз не сме…
Мисля, че Хюго се зае да убеждава Порша, че не сме заедно, но не съм много сигурна, защото изпаднах в състояние близко до кататония за около две минути, а не знам каква беше причината: дали само мисълта, че с Хюго може да сме любовници, или липсата на кислород. И двете бяха еднакво възможни обяснения.
Следващото нещо, което си спомням, е как Порша чете на Хюго стихотворение от книгата си, докато служителите в „Аполо“ раздигат сгъваемите столове около нас.
Когато свърши, двамата с Хюго се усмихнаха един на друг и той я потупа по ръката. Смяташе, че е написала стихотворението за него. Независимо дали беше така, или не, тя, изглежда, нямаше нищо против. Те си спомняха други времена, може би не по-добри от сега, но когато са били млади и може би по-неопитни.
Представих си бъдещето на Раджит, когато родителите му най-накрая се наложат, оженят го и го вкарат обратно в корпоративния свят. Представих си го в костюм и с къса прическа в някой скъп ресторант в кехлибарени цветове с бъдещата си съпруга и родителите й, а умът му се изплъзва от разговора и се връща към нощта ни заедно, или пък към други предстоящи нощи. Смятах, че имаме около два месеца най-много. Може би дори три. Малката ни игра — без контакти, без срещи — беше съвършена. Винаги я имаше изненадата, винаги имаше желание. Нямаше ги ежедневните изморяващи предателства. Щях да съм жената, която той желае, когато мислите му бягат от живота му, нямаше да съм тази, от която бяга. Никога нямаше да съм предадената или другата жена. Щях да съм единствената жена в един друг възможен негов живот.
Хюго и госпожица Порша се хванаха за ръце и изглеждаха леко замаяни и много щастливи. Казаха ми довиждане, като продължаваха да се гледат в очите, и си тръгнаха от „Аполо“. Изглеждаха толкова привлечени един от друг, колкото блондинката и червенокосата на първата им среща у Хюго. А аз отново бях сама и си мислех за уравненията на движението, които ни тласкат далеч един от друг и отново ни събират заедно.
Огледах се наоколо и видях всички тези хора, които вървяха из „Аполо“ с книги в ръце, разглеждаха канцеларските материали и списанията, докато песента на Нина Симон се носеше леко от колонките над нас. „Искам малко захар в чашата си. Искам малко сладост за душата си[29].“
Седях на малко столче близо до литературните списания, където бях сигурна, че ще остана сама. Докато Нина пееше, аз разглеждах и си спомних списанието от студентските си години. Не пишех за него, но поддържах сайта, което си беше голяма работа по онова време. Всеки семестър излизаше нов брой и всички студенти, които работеха в него, поглъщаха историите с имена като „Ръкавицата на Венера“, „Мандрагора“ и „Червената река“. Това бяха истории, които четяхме с приятели на маса в „Уофъл Хаус“ в два сутринта, докато ядяхме задушени картофени кюфтенца и си сипвахме в кафето бърбън от манерка. Пресегнах се и извадих една купчинка списания от рафта, почетох малко, избрах си три, въпреки че всяко от тях струваше повече от надницата ми за един час работа. Само докато ги държах в ръце, усетих, че се възражда една моя версия, която бях забравила.
Отвори се пропаст дълбоко в мен. Хенри и Катрин ми липсваха. Липсваше ми книгата. Липсваха ми техните бележки. Имах ги всичките на снимки в сайта, но не беше същото. Липсваше ми да прокарвам пръсти по мастилените букви на страниците. Липсваше ми докосването до същите страници, до които се бяха докосвали и те. Мисълта, че книгата е в нечии чужди ръце, ми беше омразна, и ме болеше, че най-вероятно никога повече нямаше да я видя.
— Не е ли незаконно да си тук? — погледнах нагоре и видях Раджит надвесен до мен с няколко навити на руло списания в ръка.
Забелязах, че усмивката му избледнява в нещо друго, когато видя израза на лицето ми, все още зареяно в спомена на онези късни диви нощи. Погледът му загуби онзи палав блясък и стана по-мек и сериозен, застана на едно коляно, така че вече трябваше да повдигне леко глава, за да ме погледне. Протегна ръка и прокара пръст по кориците на списанията, които държах пред гърдите си, като едва-едва докосваше кожата ми.
29