— Но си търсила работа тази сутрин, нали така? Видя ли, че Мартин Уонг те е препоръчал в Linkedln? Той тъкмо започна работа в WebEx.
Не бях видяла, защото бях твърде заета да чета за девойки с тъмна кожа и мъжествени младежи. Какво можеше да каже за мен Мартин, търговски представител на „Аргонет“, с когото бях работила точно две секунди миналата година?
Докато зареждах Linkedln апликацията си на телефона, Дизи зарови из платнената торба от „Аполо“, натъпкана с технически книги с нарисувани с молив животни на кориците — бебе лос на една книга за HTML 5, лисица на книга за iOS. Видях също така и „Втората световна война: Най-добрата визуална история“. Веднъж на едно събрание на „Аргонет“ Дизи прожектира първите двайсет минути от „Спасяването на редник Райън“, за да вдъхнови служителите.
— Брегови плацдарм! — изкрещя той. — Имаме нужда от брегови плацдарм!
Всички наведоха глави между коленете си, за да не повърнат. Дизи каза, че това била най-добрата работна среща, която сме провеждали.
Книгата, която извади от торбата обаче, беше роман с меки корици в кафеникав цвят със заострени ъгълчета и твърдо и здраво гръбче. Можех дори да усетя миризмата на книгата — миришеше на борова кора и току-що разрязана хартия. Връхчетата на пръстите ми ме засърбяха, като си помислих за новата корица. Беше малка и нежна като новоизлюпена птичка. За разлика от книгите във „Водното конче“ тази беше пощадена от претъпкани чанти, петна от кафе и зъбите на малки кутрета. Беше „Любовникът на лейди Чатърли“.
— Би трябвало да си я чела, нали така? — попита Дизи. — Имам предвид, че не ти дават диплома за английска литература, ако не си чела Лорънс, нали така?
— Да, чела съм я. За обзора на английската литература през първата година в университета. Заедно бяхме на този предмет.
— Е, кой, по дяволите, да помни? Слушай, имам едно невероятно предложение за теб. Ще получим още едно финансиране от Wander Fish. Помниш ли Ави Нараян?
— Разбира се — не я помнех, но беше по-лесно да се преструвам.
— Тя организира един читателски клуб и иска двамата да се присъединим — каза Дизи, като извади още едно копие на книгата. — Всички трябва да четем едно и също издание.
— Не участвам в читателски клубове. Майка ми е член на такъв клуб.
— Да, същият, където ходи и моята. Обаче ние ще се присъединим към този: „Лесбийки висшистки от Силициевата долина“ или някаква подобна глупост.
— Ние не сме лесбийки, тъпако.
— Изпращам ти адреса на блога им.
Мили боже! Членовете в читателския клуб на мама не можеха да се разберат колко захар да слагат в изстудения чай, а тази група дори си имаше блог? Отворих съобщението на Дизи и отидох на страницата на блога. „Читателски клуб на асоциацията на жените мениджъри в Силициевата долина“ или за кратко
— ЧКАЖМСД. Имаха си и лого.
— Оф, Дизи, ти не си жена.
— Да бе, знам. Обаче разширяват обхвата, просто все още не са си променили бранда. Аз съм първият мъж.
— Започват с теб?
— Да, можеш ли да повярваш? Спасявам задника на Ави.
Седя в офиса й днес и виждам на бюро й „Любовникът на лейди Чатърли“, а тя започва да ми разправя за този читателски клуб, все едно ме интересува, и как двама души тъкмо се били отказали и сега са останали само осемнайсет души. Както и да е, включих се в клуба. После й напомних за теб — колко си успешна и че си завършила английска литература. Казах й, че трябва да те покани на джамборето си. Срещата е у Ави в Удсайд. Сигурно ще ни трябва шерп, за да стигнем дотам. Събират се всеки месец. Без съвременна литература. Само умрели писатели.
— Умрели?
— Да, това е критерият. Спазваш го и нямаш проблеми.
— И защо ми е да го правя?
— Няма да напусна кораба скоро, Магс. Имаме шанс в „Аря гонет“ с новото финансиране. А сега Ави е в борда. Може да те върне обратно.