— Четях ги в училищната библиотека. Докато чаках някой да ме вземе.
Образът на малкия Джейсън, който люлее крачета на стола си в библиотеката на фона на изстрелите от Зейн Грей, извика вцепенението от моето собствено детство. Мислех как незабелязано да кача книги в стаята си, четях на фенерче под завивките и с кърпа под вратата, за да не се вижда светлината. Спомних си самотата да криеш от родителите си кой си всъщност. Все едно им заявих, че съм обратна, когато им казах какво искам да уча в колежа. Заплашваха ме, че няма да ми платят таксата. Като погледна назад, почти ми се иска да не бяха плащали за образованието ми. Може би, ако ми се беше наложило да работя по-усилено за това, което исках, нямаше да му обърна гръб толкова лесно, когато вятърът на промените на стоковия пазар духна в моята посока.
— Маги! — чух гласът на Дизи да ме вика.
— Отзад сме! — изкрещях аз.
— Къде отзад?
— Марко[30]! — отвърнах аз.
Дизи се ориентира къде сме по моите викове.
— Леле! — възкликна той, като се оглеждаше наоколо. — Тук отзад има тонове книги.
В града, в който израснахме с Дизи, дори нямаше книжарница. Вземахме книги от библиотеката, мятахме се на колелата и карахме до езерото Суитуотър, където сядахме на брега с няколко бутилки кола и плик, пълен с варени фъстъци, и четяхме. Винаги бяхме двамата с Дизи, през цялото ни детство. Всичко имаше смисъл само когато бяхме двамата.
— Я виж ти — каза той, като взе от ръцете ми „Самотните богове“. — Прочете я поне седемдесет и осем пъти.
— Леле! — възхити се Джейсън и ме погледна. — На колко си години?
Ръгнах го в ребрата.
— Има само едно нещо, което вбесяваше майка й повече от четенето в следобедните часове — каза Дизи, — и това беше, че чете нещо толкова евтино като тези любовни романи с разкъсани корсажи и истории за каубои.
— Спри се най-накрая — измърморих.
— Може да го обсъдим този роман на някоя среща на читателския клуб — каза той.
— Кой роман? — попитах аз, докато връщах книгата обратно на рафта.
— „Самотните богове“. Всеки път срещите са в къщата на различен член на клуба, нали така? Ти обичаш тази книга. Трябва да избереш нея, когато дойде твоят ред.
— Не мисля, че…
— Хайде де! Луис л’Амур е мъртъв бял мъж. И е американски класик. Това влиза в критериите, нали? Искаш ли да впечатлиш Ави? Бъди смела. Избери нещо, което не е в списъците на Уикипедия за стоте най-добри книги на всички времена. Ави ще го лапне като топъл хляб.
— Тя не иска — намеси се Джейсън.
— Защо не? — попита ме Дизи. — Обичаш тази книга. Сама го каза.
— Глупако, никой не предлага любимата си книга за обсъждане в читателски клуб — заяви Джейсън.
— Защо не? — попита Дизи.
— Ами, ако не я харесат? — отвърна Джейсън.
Беше прав. Човек трябва да защитава любимата си книга, да я държи на разстояние от мнението на другите, близо до сърцето си, обвита с хартия, която мирише на люляк, или пък опаковащо фолио с балончета.
— Добре, добре, както и да е — примири се Дизи. — Но ето какво ще ти предложа. Току-що ми се обади Ави. Патриция не-знам-си-коя няма да може да посрещне клуба в дома си при следващото събиране. Ави се опитваше да се свърже с теб, за да попита дали ще можем ние да сме домакините, но ти си в тъмница под земята, където няма покритие. Така че ми се обади на мен.
— Иска ние да сме домакините? — попитах аз невярващо.
— Ами, да, нали все си вървим заедно? Ти и аз. Само че не можем да ги поканим в моето жилище, нито пък в твоето, но си помислих, че може да наемем някое задно помещение на ресторант.
— Ще ги поканим тук — отговорих аз.
— Тук? — едновременно възкликнаха Дизи и Джейсън. Погледът на Дизи казваше: „В тази дупка?“, а Джейсън: „В това свещено място?“.
— Ще се получи — отвърнах аз. — Мястото се нуждае от почистване така и така.
— Хайде на лимонената свежест — изпъшка Джейсън.
— На Ави ще й хареса — не му обърнах внимание аз.
— Откъде знаеш? — попита Дизи.
— Просто знам.
— А какво ще вземем за пиене и ядене? — попита Дизи.
Подадох му една от кифличките на Хюго и го наблюдавах как се опитваше да не издаде удоволствието си, докато я ядеше.
— Ще се погрижим и за това — отвърнах аз. — Коя е книгата все пак?
— Има само още две седмици и не знаеш коя е книгата? — попита Дизи, докато се опитваше да спре потока от трохи, който се изсипваше от устата му.
— А ти знаеш ли коя е? — попитах го аз.
30
Марко Поло — игра, която напомня на „сляпа баба“. Обикновено се играе във вода и този, който гони е със затворени очи и когато извика „Марко“, другите отговарят с „Поло“, така че този, който гони, се ориентира по звука. — Б. пр.