— И този Ралф е избрал точно „Книга на Страшния съд“? — попита Дей-Юнг, като взе книгата от ръцете ми. — Повечето хора в тази книга не умират ли от чума? Не можеше ли да избере „Да не говорим за кучето“[38], където има поне малко романтика.
Дизи взе „Дъщери на мрака“[39] от една количка близо до касата.
— Боже, намерих още една. „Знам, че си някъде там. Знам, че ме търсиш. Ще се спотайвам из рафтовете с книги и ще те чакам да се появиш. Ще те наблюдавам. Внимавай, хапя. Джордж“. Да, ами, това е много… хм… — Огледа се назад към рафтовете. — Добре де, малко е плашещо, но и секси в същото време. Някой има ли химикалка? Ще му отговоря.
— Тази книга е за лесбийки вампири, пън такъв — каза Дей-Юнг, като взе книгата от Дизи и я остави обратно в количката.
— Не може да ги виниш, че се пробват — каза Нимю. — Имам предвид, че е изумително да намериш любовта в книга, нали така? Книгите са толкова секси. Книжарниците също. А да не говоря за хората, които работят в тях…
Тя се обърна и се усмихна на Джейсън като моделите от модните списания. Зад нея Саша напъха пръст в гърлото си. Обаче Джейсън гледаше Нимю все едно току-що беше направила научно откритие.
— Може би има и още — каза Джейсън, напълно омаян.
Всички се обърнаха бавно назад и загледаха куповете с книги, сякаш наистина бяха вълшебната гора, която Джейсън беше описал на Нимю, с омагьосаните катерици, които пръскат блестящ прах от дупетата си. Тихо, без да продумаме и дума, всеки от нас бавно тръгна към лавиците с книги, все едно някое по-рязко движение би изплашило бележките.
Не ми отне много време да намеря книга с бележки. Беше в „Обладаване“ на А.С. Байът и беше лична обява от жена на име Сара, която търсеше човек да я разсмива и да се гушка с нея на дивана, докато слушат „Този американски живот“[40]. Бележка в друга книга пък цитираше стихотворение от Неруда. В трета пишеше, че авторът ще бъде в отдела с творбите на Шекспир всеки петък следобед в 14,00 ч. и ще чака някой, който и да било, да се появи.
Върнах книгите там, откъдето ги бях взела. Застанах по средата на пътеката. Виждах книжарницата така, както в онзи ден с Раджит сред книгите — покривът на „Водното конче“ го нямаше, а аз гледах надолу към хората, които се движеха между рафтовете. Виждах как Джейсън, Нимю, Дизи и всички останали ходят сред книгите и ги разгръщат, за да намерят още нежни признания, изпълнени с копнеж. Усещах всички истории около себе си. Не само историите, измислени от авторите или дори от авторите на бележките, а историите на самите книги. Всички те са били купени от някого, докато още са били нови и са миришели на прясно мастило от печатницата. Имало е нещо в книгите — корицата, отворена напосоки страница, описанието на книгата от четвърта корица, което е накарало хората да си ги купят. Но това беше само началото на пътуването им. И каквото и да беше това пътешествие, „Водното конче“ беше само спирка по пътя им. А в този момент всички книги около мен носеха надежда, че не сме сами.
Коленичих на земята, седнах на стъпалата си и докоснах с пръсти слепоочията си, опитвайки се да разбера какви сили бях отприщила. Но мислех единствено за Раджит. Исках да изтрия последната седмица и отново да се върна към момента, преди всичко между нас да се промени. Искаше ми се да се върна и да кажа нещо друго, нещо, което нямаше да го накара да произнесе онези думи: „Вината не е твоя“. Или пък да кажа нещо и вината да е моя, а това означаваше, че можех да се поправя. Умът ми се опитваше да измисли нещо, което да направя, нещо, което да му кажа. Можех да му оставя бележка. Да, бележка. Бележка в книга. Не като тези между Хенри и Катрин с всичките им излияния и фойерверки. Ние щяхме да сме си ние, щяхме да започнем отначало с наша собствена книга. Коя обаче? Трябваше да открия перфектната книга. Нямаше да я оставя във „Водното конче“. Щях да отида до тях и да я оставя на прага, да я мушна под мрежестата врата.
После обаче се спрях. Какво щях да му напиша? „Липсваш ми!“ със сърчице вместо удивителна? „Чакай ме в парка по обед“? „Обади ми се“ с номера на телефона ми? Какво щеше да си помисли той, ами другите какво щяха да си помислят, какво щях да си помисля аз. Боже, хич не ме биваше в това.
Станах и се отърсих от моментната слабост и липса на достойнство. Тръгнах обратно към продажбите си по eBay, обратно там, където бях, преди да започне всичко това, там, където бях себе си. И тогава ги видях. Дизи и Дей-Юнг. В края на пътеката. Деляха ни шест метра, изпълнени с книги. Дей-Юнг се беше облегнал на рафта срещу мен, а Дизи стоеше срещу него. Гледаха надолу към някаква книга по онзи начин, от който разбираш, че всъщност искат да се гледат един друг.
40
This American Life — седмично радиошоу, в което се четат и есета, къси разкази, мемоари. — Б. пр.