— Донесох ти подарък — каза той.
Подаде ми една книга с твърди корици, малък формат. Още един от романите на Уейвърли „The Tale of Old Mortality“. Беше част от същата поредица, която четеше вече от седмици. Изданието беше от 1898 г., а шрифтът беше в горскозелено и закачливо златно.
— Отвори я. — каза той.
От вътрешната страна на предната корица пишеше: „Бети Валънтайн, Пета улица 514, Индиана Сити, Айова“. Буквите бяха издължени и тесни като фигури от картина в стил артдеко, а под името й имаше училищна програма и списък на оценките й по всеки предмет. Бети не е била отлична ученичка. Но пък е била талантлива художничка. На следващите страници имаше рисунки с молив на млади жени с дълги вълнисти коси, които се бяха навели към балетните си пантофки. Всяка от рисунките носеше заглавие: „Екзерсис А“ или „Никога няма да се справя с това“. На тези страници тънките им ръце и крака се огъваха на всички страни, неподвластни на гравитацията. А на страницата с копирайта беше нарисувала лицата на приятелите си около годината: 1897. Дарлет с огромни очи и червени като роза устни, Розета — с къдрица, която се спускаше покрай челото й, Лодоак, с къса прическа и с панделка, Ямтия, с бенка на лицето, и Рикардо — със заострена брадичка и бакенбарди. А на празната страница срещу предговора Бети беше изоставила нежните пируети и беше нарисувала хористка, която стоеше сама на позлатена сцена с кадифени завеси, костюмът й беше на гърба с дантела, беше вдигнала единия си крак с обувка на високо токче, а с една ръка държеше високо над главата си шал „Боа“, който закриваше лицето й.
— Защо точно романите от поредицата „Уейвърли“? — попитах аз. — Чудя се през цялото време.
— Исках да ги прочета от доста време — отговори той. — Сега сякаш най-накрая им дойде времето.
— Благодаря — казах аз, като държах затворената книга в ръце. — Красива е.
Останахме така в тишината за известно време и слушахме как Майлс Дейвис свири Bye Bye Blackbird все едно някаква жена беше изтръгнала сърцето му и го беше прегазила с огромен бин кадилак. А това ме накара да си спомня за един друг разбивач на сърца.
— Откъде ми е познато това име Нимю, между другото? Тази мисъл не ми дава мира.
— Мерлин — отговори той все още със затворени очи и със сплетени пръсти на ръцете зад главата си. — Откраднала всичките тайни на стария нещастник, после го затворила в една пещера, където полудял. Обаче бил толкова влюбен, че не му пукало.
— Боже господи, Иисусе Христе. Кой, по дяволите, кръщава детето си на такава жена?
— Това е просто името й в ОТА. Обществото за…
— Творчески анахронизми. Да, чух за него. Как така знаеш толкова много по тази тема?
— Всичко започна в Бъркли в края на 60-те…
— Предполагам, че е намесена някаква жена.
— Роксан дьо Бувоар — сама си беше дала това име. Срещнах я на лекция по физика. Тя придаде съвсем ново значение на термина „квантово заплитане“ — въздъхна Хюго.
— Моля те, спри, умолявам те.
Той се разсмя и аз след него. Беше непоправим, когато станеше дума за жени — оценяваше красотата на всяка, въпреки че напоследък бях забелязала спад в броя на жените, които идваха в книжарницата да го търсят и които питаха за него и за другите жени. Не можех да си представя, че Хюго е изгубил чара си. Земята щеше да започне да се върти в обратна посока, преди това да се случи. Обаче нямаше повече посещения от г-ца Порша. Дори и госпожа Калън изглежда стоеше настрана.
— Това няма да свърши добре, нали? — попитах го аз. — Имам предвид Фредерик и Нимю.
— Не, няма, ще го удари като товарен влак. Всеки момент.
— Предполагам, че нищо не можем да направим, за да го предотвратим.
— Нищо — Той се прозина, протегна ръце над главата си и изви гръб. В този момент много ми заприлича на Грендел.
Целунах го по гладкото теме, когато станах да си ходя, и му казах, че ще се видим в книжарницата на следващия ден. Опитах се да му върна одеялото на лосовете, но той поклати глава да го задържа. Точно когато стигнах до вратата с навитото одеяло под мишница, думите излязоха от устата ми сами, преди да мога да се спра:
— Какво ще кажеш да си имаш бизнес партньор във „Водното конче“?
Вечерта на срещата на ЧКАЖМСД във „Водното конче“ книжарницата ехтеше от женски смях. Хюго обикаляше из предната част и с една ръка предлагаше фурми, обвити в прошуто, а с другата сипваше вино. Вълни от шепот и сподавен кикот го следваха, докато той се придвижваше от група на група. Беше безкрайно доволен, че са се събрали толкова много красиви и умни жени по едно и също време в книжарницата и мисля, че ЧКАЖМСД беше също толкова доволен от него. Може би се бях докоснала до представата на Хюго за рая, въпреки че беше атеист.