И преди сме минавали през същото с Дизи — от деня, в който преди десет години пропуснахме началото на университетската година и отидохме от Колумбийския университет до Пало Алто с неговата хонда CRX от 1986 г. Беше в края на 90-те и Дизи искаше да се добере до благините на бизнеса с интернет, преди да се пресуши, а аз исках да съм с Дизи. Така че се натоварихме в колата заедно с пресните ни магистърски дипломи — неговата по компютърни науки, а моята по библиотечни науки — и се отправихме към Силициевата долина. Реших, че мога да работя в кафене, докато си търся работа в някоя библиотека. Дизи обаче ме взе на работа в първата си стартъп компания като админ на невероятно висока заплата, два пъти по-голяма от това, което щях да вземам като библиотекар. А в такива компании никога не работиш само на една длъжност. Представиха ме на един клиент като началник на отдел професионални услуги. Не пишех програма, но разбирах как се събира в едно цялата информация и как да направя продукта по-атрактивен. Инженерите ме харесваха, защото правех така, че техническите термини да звучат като „Бархетният заек“. Чувствах се като герой от комикс, който е сирак и току-що е научил, че всичките му странности всъщност са знак, че притежава суперсили и че има запазено място в щабквартирата на супергероите. След това техническият сапунен мехур се спука, самолети се разбиха в сгради и всичко се срина. Двамата с Дизи не бяхме пощадени от удара, но няколко години все пак работихме в малкото компании, които наемаха хора. После дойде следващата вълна и това бяха социалните медии. Отново в долината потекоха средства от рискови капитали като пинбол, който огрява малки компании из целия полуостров на Сан Франциско. Дизи срещна капиталовложители на някаква среща за предприемачи и така се роди идеята за „Аргонет“.
„Аргонет“ е като кръстоска между фейсбук или туитър и корпоративен интранет. Идеята беше да създадем сигурно място, където служителите да могат да общуват и да се свързват едни с други, а компанията може да изпраща информация до всички — сигурна и защитена мрежа от външния свят. Дизи и аз хвърлихме всичките си пари в проекта, назначихме за главен изпълнителен директор човек, завършил бизнес администрация в Станфорд, после наехме едно офис помещение от 55 кв. м без прозорци от една китайска туристическа агенция малко по-надолу на улица „Кастро“. След четири години, 600 служители, трима главни изпълнителни директори и пет вълни на уволнения бордът премести позицията ми в Индия. По телевизията хората напускат работата си със сълзи на очите, докато се прегръщат с колегите, казват си довиждане и изнасят нещата си в картонена кутия, от която се подава растение. В реалния живот обаче една сутрин просто отиваш на работа и виждаш на бюрото си чек със заплата за две седмици, името ти е написано с правописна грешка, а охраната проверява чантата ти на входа.
— Сериозно ли мислиш да ме вкараш отново в играта? — попитах аз.
— Прякорът на Ервин Ромел Пустинната лисица ли е бил?
Нямах никаква представа, но предположих, че отговорът е да, защото Дизи дори не ме погледна, когато го каза. Обикновено това означаваше, че говори сериозно. И че е разтревожен. Бяхме в непознати води. В „Аргонет“ знаехме какво да правим, къде се намираме и с кого да говорим, когато имахме нужда от нещо. Познавах програмата, която Дизи и екипът му бяха създали, все едно беше книга, която съм чела толкова много пъти, че корицата сама се отваря, когато я оставя на масата. Разбирах логичните и нелогичните неща в кода, странностите му ме ядосваха и в същото време им се възхищавах, малките заобиколни пътища, които откривах и чрез които го карах да прави неща, за които дори и Дизи не подозираше.
— Ще се справиш — каза Дизи. — Ела, облечи нещо подходящо, кажи две-три изречения, с които да те забележат. И хоп! Отново си в играта, сладурано.
— Кога е срещата на клуба? — попитах аз.
— Утре следобед.
Избълвах водопад от ругатни.
— Ще се справиш — увери ме Дизи. — Когато искаш, можеш да си толкова сладкодумна.
Представих си как моето копие на „Непокорната“ лежи върху масата на Глория вероятно до кутия с обезмаслени сладки и до последния брой на сп. „Редбук“, а телевизорът е пуснат на канал „Лайфтайм“. Имаше голяма вероятност да съм изгубила дарбата си.
6
„Бархетният заек, или как играчките стават истински“ от Марджъри Уилямс, 2014, изд. „Ес Принт“. — Б. пр.
8
Lifetime — американски телевизионен канал, насочен специално към женската аудитория. — Б. пр.