— Не знаех, че сте организирали парти. Не исках да те притеснявам, но Хюго каза, че едва ли ще имаш нещо против.
— Нямам нищо против — казах аз и се пресегнах към шала.
Ниско гърлено ръмжене се разнесе от дупката и аз отдръпнах ръката си.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита той.
— Може просто да й купя нов шал. Сигурно не струва повече от заплатата ми за шест месеца, как мислиш?
Обърнах се на стълбата и слязох надолу, като попаднах право в ръцете му. Опитах се да се престоря, че не усещам дъха му през тениската си.
— Извинявай за онзи ден — каза той.
Щях да го попитам какво точно се случи, но не исках да усети болката в гласа ми.
— Всичко се променя и то толкова бързо — продължи той. — Преди няколко седмици пуснах за продажба жилището си, после реших да отида в Амстердам за известно време и да чиракувам в магазинче за стари колела там. Да пътувам. Може би след време да се върна отново тук и да си отворя мой собствен магазин. Сега обаче не мисля, че искам това. Или поне не искам да напускам града.
Заля ни вълна от смях от партито и чух, че някой ме вика. Нямахме много време на разположение.
— Защо я взе? — попитах го.
— Цялата тази история с Хенри и Катрин — започна той, гледайки ръцете си, които все още държаха стълбата, — излезе извън контрол.
Свали раницата от рамото си и извади отвътре книгата. Миришеше на кожа от новата подвързия, която й беше сложил, и всички страници бяха залепени.
— Заблудих се — каза той, подавайки ми книгата. — Щях да ти оставя бележка в нея. Мислех, че ще е романтично.
— Не искам да сме като тях — казах му.
— Знам, разбирам. Увлякох се по тяхната история. Същото е като с форумите в интернет, дискусиите, игрите. Хората си казват какви ли не неща. Представят се за някого другиго и тези измислени личности ги обсебват.
— Като това да се влюбиш в Кървав елф от света на Warcraft? — попитах аз.
— Да, нещо такова. Чувството е освобождаващо. Не позволяваш на реалния свят да ти диктува кой си ти. Разграничаваш се от човека, който другите смятат, че си, и можеш да бъдеш истинското си аз.
— Или истински елф.
— Не искам да сме като Хенри и Катрин — продължи той. — Искам да сме си Раджит и Маги. Искам да съм в този свят. С теб.
Чух, че отново някой ме вика от предната част на книжарницата, и знаех, че след няколко минути ще съм сред гостите си, ще пия вино и ще говоря за книгата, а този момент с Раджит ще е в миналото. Впих пръсти в тениската му, придърпах го към себе си и го целунах. Първоначално беше лека целувка за благодарност, изпълнена с облекчение. Обаче имаше и още нещо. Прегърнахме се по-силно, опрени на стълбата, и усетих как клетките ми се разпръскват из въздуха като конфети.
9
Оставих сърцето си върху тези страници.
Катрин
Бавно отворих вратата на апартамента си, защото не исках скърцащите панти да събудят Раджит, но те не издадоха и звук. Приборите от вечерята бяха измити и наредени на сушилника, в хладилника имаше студен чай и мариновани пържоли, а най-хубавото от всичко — чиста баня. Сърцето ми прескочи няколко удара с невъздържаната радост на жена, на която не й се налага да чисти собствената си тоалетна. Майка ми можеше да си задържи трикаратовите диаманти. Нищо не говореше за истинска любов повече от искрящобял порцелан и под, от който се разнася лекият мирис на препарат за чистене. Беше приготвил храна. Беше почистил. Беше смазал пантите на вратата. Просто един нормален мъж искаше да направи приятелката си щастлива. С тази мисъл замръзнах в коридора и се заслушах в лекото похъркване, което идваше откъм спалнята ми. Отново ли имах гадже?
Не бяхме говорили, след като Раджит дойде вкъщи вечерта след срещата на ЧКАЖМСД. Спа почти през всичките три дена след това, а в кратките интервали, когато беше буден, бяхме прекалено заети да наваксваме със сдобряващ секс, за да обсъждаме по-духовните измерения на нашето събиране. Не го бях питала колко време мисли да остане. Незнанието беше доста освобождаващо. Бях решила да не задавам въпроси. Ако попитах нещо, това щеше да доведе до вземане на решения, които пък от своя страна щяха да изискват предприемане на действия. Не бях подготвена за нещо толкова неизбежно.
Облегнах се на вратата на спалнята и загледах как Раджит спи, свил дългото си тяло под меката бяла завивка. Никога преди не го бях виждала толкова неподвижен. Винаги изглеждаше динамичен, никога не беше спокоен, леглото беше като похитено гнездо на сутринта след него. Сега обаче лежеше на същото място, където го бях оставила преди девет часа. Излъчваше хипнотично спокойствие. Усетих, че дишам в неговия ритъм — изпълвах докрай дробовете си с въздух, както по време на сън, докато дългите слънчеви лъчи на късния следобед огряваха стаята. Да те дишам, да станеш най-важна за мен.