Когато се върнах вкъщи първия ден, в който той остана при мен, открих в ъгъла на спалнята две торби от „Мейсис“ с няколко тениски, дънки, къси панталони, чифт мъжки кожени сандали и боксерки. Държеше ги там: чистите дрехи в една торба, мръсните в друга и никога не ме помоли за шкафче или за място в гардероба. Не знаех дали се притеснява, че ще ми се натрапи, или искаше да е готов за бързо оттегляне, ако се наложи. Беше пътешественик, който не се притесняваше да загуби багажа си и „ставаше част от местните“, където и да отидеше. Може би това бях аз за него — неговата крайна точка.
Когато стигнах до леглото, съблякох евтината си рокля и се мушнах между чаршафите, които се оказаха съвсем чисти. Притиснах се към гърба му, усещайки топлината от съня му върху гърдите си. Той въздъхна и доплува до повърхността, далеч от сънищата си. Пресегнах се и го погъделичках по косъмчетата, които започваха точно под пъпа му и се насочваха надолу.
— Върнала си се — каза той.
— Тъкмо се прибирам.
— Приготвил съм пържоли.
— Видях. И изстуден чай.
— Сложих и захар.
— Както повелява Господ — притиснах се плътно към него.
— Имаш нездрава връзка с изстудения чай, знаеш ли?
Целунах го между плешките и насочих ръката си още по- надолу, където усетих как става твърд под пръстите ми.
— И банята е изчистена.
— Бяха джуджетата. Шумни малки дяволчета. Постоянно пускаха водата на тоалетната и се кикотеха.
Обърна се по гръб и ме целуна. Целувките му бяха по-различни от първата ни нощ — бяха по-чувствени и по-дълбоки. По-различни от всички други целувки, които бях получавала. Бяха като това да се върнеш в град, където си живял, където всичко ти е познато, но не можеш да разбереш накъде води новата магистрала.
— Липсваше ми — прошепна той и ме целуна по врата.
Нямах представа дали има предвид този ден или времето, докато бяхме разделени. Не мисли прекалено много, напомних си, остави нещата да се случват. Насочих ръката му към гърдата си и устата му я последва. Обвих ръце около главата му, извих гръб и се притиснах още повече към устните му, усещайки, че това никога няма да ми е достатъчно. Премести се надолу между краката ми. Усетих косата му, мека като перушина, по вътрешността на бедрата ми. Разсмях се. Той прокара ръка нагоре по тялото ми и аз я хванах, преплетохме пръсти и пристиснахме длани една в друга, а аз с изненада открих, че това беше по-интимно от всичко друго.
Затворих очи и се потопих в удоволствията, които ми доставяше езикът му, и се опитах да не обръщам внимание на тънкото гласче в главата ми, което се чудеше кога ще дойде краят на връзката ни. Той се върна отново върху мен, целувайки ме, и аз усетих собствения си вкус, вкуса на най-интимната си част, върху устните му.
Единствената велика книжарница, която някога е съществувала, се казва Shakespeare and Company. Създадена в Париж през 20-те години на XX век, тя е затворена по време на нацистката окупация през 1941 г., когато, както се говори, собственичката Силвия Бийч отказала да продаде последното си копие на „Бдение над Финеган“ на немски офицер. Мис Силвия била лепилото, което споявало Изгубеното поколение. Торнтън Уайлдър е посещавал Shakespeare and Company, както и Ф. Скот Фицджералд и Гъртруд Стайн. Ърнест Хемингуей пише за мис Силвия и нейната книжарница в „Безкраен празник“. В Shakespeare and Company книгите се продавали и заемали срещу скромна такса за членска карта, а писателите гравитирали около нея. Мис Силвия подхранвала егото и душите им, а понякога им осигурявала покрив над главата в малката стая на горния етаж. Тя финансира първото издание на „Одисей“ на Джойс, като взема предварителни поръчки от свои приятели и редовни клиенти от цяла Европа. И въпреки че отказва да участва в издаването на „Любовникът на лейди Чатърли“ — тя не смята, че това е най-добрата творба на Лорънс, а и не иска да си навлича славата на издател на еротична литература — мис Силвия продава романа в Shakespeare and Company, когато е забранен в Англия и САЩ.
Хюго беше окачил снимка на мис Силвия зад касата на „Водното конче“. На нея тя беше застанала на прага на Shakespeare and Company заедно с Джеймс Джойс. Понякога се чудех какво би си помислила за „Водното конче“. Представях си я седнала до Хюго зад витрината, развеселена от енергичните ми опити да направя „Водното конче“ приятно за гугъл поколението.