Дните ми минаваха горе-долу по следния начин; Отварях книжарницата около девет. Пиех евтиното си кафе от „Къпа Джо“ и изнасях масите с най-евтини книги пред книжарницата — те привличаха минувачите вътре. Около десет, когато се появяваше Хюго и правеше чай, идваха няколко клиенти и Хюго им помагаше, докато аз се опитвах да намеря място на книгите, които бяхме получили предния ден. Хюго обикновено оставяше кръстословицата от „Ню Йорк Таймс“ на тезгяха при касата и я решаваше през целия ден, а клиентите му помагаха с предложения. Около 12,00 ч. се появяваше Джейсън, а аз си вземах дълга обедна почивка, така че да издържа до десет вечерта, когато затварях. Следобедите бяха доста по-натоварени, постоянно имаше поток от хора до времето за вечеря, когато „Водното конче“ направо се препълваше. Имахме нужда от поне още двама души, които да помагат в книжарницата, но двамата с Робърт се съгласихме, че трябва да натрупаме повече капитал, преди да наемем още един човек. А междувременно книгите продължаваха да идват и да си отиват.
Аз не бях единствената, която правеше промени в книжарницата. Откакто бях разчистила мястото около витрината, Грендел започна да спи следобед точно там, така че Хюго сложи книги за котки около местенцето му при витрината. Джейсън пък имаше една висока купчина с книги, която отказваше да премести и я наричаше „моят проект“. След като за втори път подредих сектора с любовни романи благодарение на Джейсън, започнах да подреждам падащата купчина книги с твърда подвързия до касата. Дори и Ави даде своя принос, като ни подари табелка, на която пишеше „Отворено“, каквато използвали в любимия й магазин за бонбони в Лондон. „0“-то беше отделено от другите букви и се въртеше, така че, когато го обърнеше човек, от другата страна пишеше „За“. Всяка вечер обръщахме „0“-то, за да изпишем „Затворено“.
Докато седях на пода и отделях Хенри Джеймс от Джеймс Патерсън, мис Силвия ме гледаше отгоре с проницателния поглед на човек, който знае истината. Мис Силвия беше отказала да издаде „Любовникът на лейди Чатърли“ по няколко причини, но основната е била, че не е имала средствата. Книжарниците са магазини и като всички други магазини имат нужда от приход, за да оцелеят. „Водното конче“ също като Shakespeare and Company балансираше върху тънко въже на огромна височина, а аз бях тази, която тичаше из цирковия манеж с мрежа за пеперуди.
— Ти ме помоли да не ти пращам повече мебели — каза майка ми.
Седях сама в задния двор със синята си пластмасова чаша, пълна с бърбън, и гледах през прозореца как Раджит чете книга в леглото ми.
— Да, така е, но сега е различно. Ще ми изпратиш ли кресло? Знам, че не е същото, когато те моля, и вече няма да ти е забавно, но все още имаш нужда да ми пращаш мебели, а аз пък имам нужда от ново кресло.
— Пияна ли си?
Погледнах дъното на чашата си.
— Все още не, а ти?
Подрънкването на ледени кубчета в стъкло бяха единственото, което чух вместо отговор. Майка ми отново беше сама в тишината, която трябваше да се запълни. Помислих си за Раджит вкъщи, сам в леглото ми. Знаех, че трябва да й кажа за него, но исках да го задържа само за себе си още мъничко.
— Мамо, обичаш ли още татко? — попитах я и в същия момент съжалих, че зададох този въпрос.
— Разбира се, че го обичам. Той се ожени за мен, нали така? Даде ми дете, красива къща, всичко, което исках.
— Да, майко. Разбира се, че е така.
— Намери какво да питаш майка си. Какво ти става?
— Извинявай. Беше грубо от моя страна.
Зачудих се дали е облечена с домашната памучна синя рокля, която се отваряше отпред, онази, която носеше само когато баща ми не беше вкъщи.
— Какво точно кресло искаш?
— Кресло, което да е удобно за четене. И да не си личи, ако се изцапа. И един лампион за под, ако не те затруднявам много. Ще ти дам адреса.
— Знам адреса ти, Маргарет-Виктория.
— Не е за вкъщи.
— Какво си намислила пак сега?
10
Нашите несъвършенства ни правят още
по-достойни за любов.
Хенри
Джейсън стоеше на платформата при витрината на „Водното конче“ и зяпаше новото кресло, което бях сложила между двете стари. Наведе се и подуши плата — все още миришеше на найлоновата опаковка, която куриерът беше махнал тази сутрин. Беше перфектното кресло за четене. Достатъчно широко, за да се свиеш на него, но не чак толкова, такова че да можеш да опреш ръце на облегалките отстрани и да държиш спокойно и под правилния ъгъл книгата си. Цветът му беше жълтеникав, топъл, като на жито, с лек десен, който щеше да скрива всякакви следи от разлят чай или други напитки. Беше наистина красиво кресло. Майка ми се беше справила отлично.