Бях прочела отново и отново бележките, търсех някакви повтарящи се мотиви, опитвах се да открия онзи момент, когато са разбрали, че са свързани. Не можех обаче да го намеря. Все едно гледах някоя от онези модернистични картини само от един цвят и исках да изпитам всички онези емоции, които художникът е предал върху платното. Вместо това обаче виждах просто един лилав квадрат и се чувствах глупава.
Фонтанът се намираше близо до задния вход на библиотеката, в една закътана японска градинка, която беше малка, с модерно излъчване (без надничащи херувимчета, слава богу). Тръгнах по чакълестата пътека около нея. Това беше мястото, където Хенри се е срещнал с Катрин през онзи първи ден от лятото, във времена, когато мъжете са ходели облечени с костюми и шапки на бейзболните мачове, а жените са си слагали перли следобед и са ходели с малки чантички и бели ръкавици. Представих си Ван Джонсън в ролята на Хенри… не, по-скоро Монтгомъри Клифт, как крачи неспокойно напред-назад и се опитва да не гледа часовника си постоянно. Една жена се приближава към него и той се надява, че тя ще спре при фонтана и най-накрая ще се открият с Катрин. Опитва се да не зяпа, да не се хили, да не изглежда като глупак в това малко градче, поне не и докато не се увери, че това наистина е тя. Една по една обаче жените го подминават и той ги изпраща с поглед и докосва шапката си. После Елизабет Тейлър от слабия си период се появява иззад ъгъла и той разбира. И двамата разбират. Първоначално са срамежливи, защото вече са разкрили толкова много от себе си и губят смелостта, която им дава анонимността. А после той взема ръката й в своята и нищо не остава недоизказано.
Зачудих се дали има нещо останало от тях по земята, по която са ходили в парка. Може би можех да организирам археологически разкопки. Щях да открия ДНК доказателства, които да изследваме със суперкомпютър, един от онези измислени компютри във филмите, които правят невероятни изчисления и логически връзки, за да може героят да получи данните, които му трябват. Щях да навържа данните и да дам на последователите на „Водното конче“ това, което искаха.
Само че аз не исках да знам какво се е случило с Хенри и Катрин. Исках истината за тяхната съдба да се изгуби в морето като бутилка с писмо. Те не бяха герои от някой от моите любовни романи с меки корици. Имаше голяма вероятност, ако са се срещнали тогава, сега да ближат раните си от години, изпълнени с предателства — някои малки, други големи. Въпреки здравия разум, се надявах, че са се справили и са намери щастие заедно.
Тръснах глава, за да се опитам да прогоня тези мисли. Раджит. Раджит. Това бяхме двамата с него, не родителите ми, не Хенри и Катрин, не аз и Брайън. Това бяхме аз и Раджит. Съсредоточих се върху звука от водата, върху това как тя блещукаше на слънцето. Бавно заобиколих фонтана, като повтарях тихо имената ни, съсредоточавайки мислите си върху това, което беше от значение. Маги и Раджит. Маги и Раджит. Ние решаваме кои да сме, беше ми казал той. Само ние двамата сме от значение.
След като заобиколих фонтана и се върнах отново в предната му част, усетих, че горещината ми се отразява. Наведох се, потопих ръка във водата и си напръсках лицето. И тогава видях малката табела.
ПОДАРЪК ОТ ИВАТА, ЯПОНИЯ,
ГРАД ПОБРАТИМ НА МАУНТИН ВЮ.
ФЕВРУАРИ 2009 г.
186
Изправих се. Сигурно не бях прочела правил но. Беше горещо, а аз се бях навела. Сигурно съм била леко замаяна. Наведох се пак към табелата и я прочетох, отново и отново.
ФЕВРУАРИ 2009 г.
Февруари 2009 г.? Преди пет месеца? Това сигурно беше само датата на посвещението. Фонтанът трябва да е бил тук от по-дълго време, десетки години, за да се срещнат Катрин и Хенри при него. Огледах го по-отблизо. Гранитът изглеждаше съвсем нов, плочките по земята също бяха нови, нямаше мъх и почти никаква мръсотия. Забелязах малка черна жица, която стигаше до задната част на фонтана. Проследих я е поглед до един соларен панел в храстите, който сигурно захранваше помпата. Фонтанът беше нов.
Помощ. Имах нужда от помощ. Наблизо минаваше една жена в униформа на „Градски паркове“ и се подпираше с пръчка за събиране на боклуци. Носеше шапка с широка периферия, под която се подаваше сребристата й коса и обрамчваше лицето й във формата на лале. Беше с розово червило. Имаше бадж на тениската, на който пишеше „Парков лесничей доброволец“.
— Извинете ме — извиках след нея, а тя се обърна усмихната. — Можете ли да ми кажете от колко време е тук този фонтан?
— Мисля, че от няколко месеца — отвърна тя. — Церемонията по откриването беше много хубава. Нямаше много хора, но сладките бяха от онази новата индийска пекарна на „Ел Камино Реал“ Онази, в която не използват яйца.