— И преди този не е имало друг фонтан в парка? Може би през 60-те?
— О, не, миличка. Никога преди това не е имало фонтан. По онова време все още е било гробище. Децата ми играеха на жумичка тук всеки Хелоуин. Според мен беше по-добра идея от това да хвърлят яйца по вратите на хората. Съпругът ми Албърт обаче…
Тя продължи да говори, но аз спрях да я слушам. Все още осмислях чутото. Фонтанът е бил открит през февруари. Тук не е имало нищо преди това. Не е имало фонтан преди февруари тази година. Паркът е бил гробище през 1961 г. Извадих телефона си и запрехвърлях снимките си, като гледах само онези на бележките от книгата. Имаше една на титулната страница, онази с датата. 1961 г. Постоянно се чудех кой от двамата е написал годината. Когато увеличих снимката, най-накрая разбрах отговора. Никой от двамата. Мастилото беше различно. Почеркът беше различен. Никой от двамата не беше написал годината. Хенри и Катрин не си бяха разменяли бележките преди почти 50 години. Писали са ги това лято.
— … но след като Албърт почина, въобще не ми пукаше какво би казал той… — жената продължаваше да говори.
— Извинете, можете ли да ми кажете кога е бил първият ден от лятото тази година? — попитах я аз.
— Първият ден от лятото, първият ден от лятото — замърмори си тя, като потупваше слепоочието си с ръкавица. — О, чакайте. Можем да проверим в календара.
Тя свали малката кожена раница от гърба си.
— Не се тревожете — казах аз. — Ще проверя в телефона си.
— Задръж това, скъпа — подаде ми две червила, пакетче с кърпички и кочан с купони, докато ровеше из дъното на чантата. — А, ето го.
Извади един бележник с календар и го запрелиства.
— Ето, 21 юни. Разбира се. Лятното слънцестоене. Сега си спомних. Организирахме си прекрасна церемония, само аз и момичетата, нали се сещаш, на открито на парцела на Бренда в Санта Круз. Накладохме голям огън, танцувахме около него голи, почетохме богинята Гея. Поне си мисля, че беше Гея. Както и да е, страхотна нощ. Не беше обаче като преди, когато всички бяхме с мъже. Тогава какво беше само. Добре ли сте?
Трябваше да седна. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, Благодарих й и седнах на пейката срещу фонтана. Две малки деца тичаха около него, прокарваха ръце през струите вода, смееха се, пръскаха се с цели шепи вода едно друго. Опитах се да навържа всичко, което знаех.
Добре, казах си аз, можеш да разнищиш тази история. Първият ден от лятото е бил на 21 юни. Срещата на ЧКАЖМСД беше на… Кога беше? Отново погледнах в телефона си и проверих календара. 20 юни. Хюго намери „Любовникът на лейди Чатърли" във „Водното конче“ и ми я даде предишната вечер, на 19 юни. Колко дни преди първия ден на лятото Хенри е написал бележката? Четири? Пет? Седмица? Имала ли е време Катрин да я види, преди Хюго да ми даде книгата? Колко време й е било нужно? А ако не я е видяла?
— Мамка му, защо просто не използват Match.com[42], както правят нормалните хора? — казах аз на доста висок глас.
Децата, които играеха около фонтана, се спряха и ме загледаха.
— Да — казах им аз. — Аз съм лоша жена, която съсипва живота на хората и псува на обществени места.
Изчаках отрядът от майки да се нахвърли отгоре ми, но изглежда бяха прекалено заети да си разменят клюки, седнали на едно одеяло наблизо.
Трябваше да върна „Любовникът на лейди Чатърли“ там, откъдето Хюго я беше взел онази вечер. Може би не беше прекалено късно. Може би Катрин идваше в книжарницата всеки ден с надеждата, че книгата ще се появи отново. Опитах се да си спомня всички клиенти на „Водното конче“, преди да стане известна книжарница. Не бяха толкова много. Нямаше да е трудно.
Имаше ли някоя жена, която идваше твърде често? Хюго щеше да си спомни. Трябваше да говоря с него. И за бога, трябваше да сваля сайта. Трябваше да сваля всичко. Помислих си за всичките тези бележки — толкова мили, толкова нежни — които бях изкарала на показ пред целия свят.
Скочих на крака, готова да си събера нещата, но тогава видях, че към мен се приближава Раджит. Раджит. Не бях сама. Раджит щеше да ми помогне. Видя изражението ми и забърза към пейката.
— Какво има? — попита той, хвана ме за ръцете и ме насочи отново към пейката. Имах чувството, че държи цялото ми тяло да не се разпадне.
— Трябва да се върна във „Водното конче“ — казах аз, като го сграбчих за ризата.
— Добре — отвърна той, но не се помръдна, а изражението му стана още по-разтревожено. — Обаче първо ми кажи какво не е наред. Добре ли си? Нещо случило ли се е?