— Моля те, не говори така. Моля те, Катрин.
И двамата спряхме да дишаме. Той пусна ръцете ми, аз станах, отстъпих и се понесох далеч от него като балон, пуснат от детска ръка. Погледнахме се и разбрахме, че нищо не може да се върне назад, а аз усетих как всичко се разпада.
12
Няма смисъл да гледаме напред за това,
което идва. То ще дойде независимо от нас.
Хенри
— Идеята беше на Джейсън — казах аз. — Първоначално Хюго не я одобри. Било много негативно. Обаче Джейсън използва всичките си козове за ин и ян и му каза, че щом препоръчваме книгите, които обичаме, трябва също така да предупреждаваме хората за книгите, които не харесваме.
Стоях в средата на малка група, събрала се около готвача на тепаняки, който приготвяше вечерята у Ави в кухнята й на открито. С плотове от мрамор и барче за алкохол, приличаше на грил за барбекю, който се е взел много на сериозно. Готвачът наля олио във вулкан, оформен от наредени във височина кръгчета лук, и към небето изригнаха пламъци. Добре почерпената с вино публика го аплодира. Нямах представа колко плаща Ави за кетъринга, но сигурно щеше да спести пари, ако вечерята беше в „Бенихана“[43].
— Защо да има надписи в книжарницата, които да предупреждават хората да не си купуват това, което продавате? — попита един мъж с посивяла коса на име Лари, който работеше за компанията на Ави и цяла вечер стоеше до мен и ме разпитваше за „Водното конче“.
— He ги предупреждаваме да не си купуват книгите. Просто им предлагаме идеи за хубави подаръци за хора, които не харесват — например свекърва или някой съсед, чието куче припикава хортензиите. Джейсън гледа на това като на обществена услуга.
Хората около мен се разсмяха. Бях тук сред главни изпълнителни директори и рискови инвеститори. Докато работех за „Аргонет", това никога нямаше да ми се случи и да срещна всички тези хора. Заемах високо място в йерархията, но не бях изпълнителен директор. Членовете на борда на директорите, инвеститорите? Никой от тях не знаеше коя съм аз. „Водното конче" беше причината да съм тук. Заради него тези хора се смееха на разказите ми за работата в книжарница. Бях уникална и готина. Не бях една от тях и не се опитвах да бъда и заради това се чувствах удобно. Ето това ми липсваше в гимназията.
Когато Ави ме покани на вечерята, й отказах. Не ми се ходеше на парти. Исках да си направя коктейл, да се свия под завивките и да не мисля за Раджит. Работех по дванайсет часа във „Водното конче“ без почивка, без да чета, без почти да се храня. Само работа. Работата щеше да ми помогне да вляза отново в релси. През първите няколко дни се тревожех, че Раджит може да се появи. Треперех през цялото време и в главата ми се въртеше само една мисъл: „Не искам да го виждам“. Обаче той не дойде, слънцето все така изгряваше и залязваше, без значение какво се бе случило, все едно лъжата беше просто леко препятствие по пътя към щастливия край на романтичните комедии. По дяволите, слънцето. По дяволите, романтичните комедии. Болката беше точно онази, от която цял живот се бях опитвала да избягам. Раджит се беше загнездил в костите ми, течеше във вените ми. Аз му го бях позволила и заради това бях толкова бясна на себе си, колкото и на него. Не бях споделила с никого. Дори и с Дизи. Болката беше само моя. Моя и на Катрин.
Хюго и Джейсън усещаха, че нещо не е наред, и се държаха на разстояние, но Ави все ми се обаждаше и обаждаше, за да ми каже как всички тези хора искат да се срещнат с мен, за да им разкажа за „Водното конче“. Не исках. Казах й го поне десет пъти. Докато не осъзнах нещо. Софтуерните стартъпи постоянно търсят такива хора за финансиране. Защо да не направим същото с „Водното конче“? Може би някои от тези инвеститори искаха да си купят одобрението на общността. И така се оказах тук като водеща на късен рекламен блок, която говори за „Водното конче“ все едно беше мултифункционално ренде, на което можеше да се направят картофки във всякаква форма, а тези хора бяха моята публика — като страдащите от безсъние зрители с кредитни карти с висок лимит.
— А какво ще кажеш за „Аполо — книги и музика“? — попита Лари. — Какво знаеш за тях?
— Независимо в коя книжарница от тяхната верига отидеш, тоалетната винаги се намира в раздела за детски книги.
Отново ме заля вълна от смях. Ядяха като птички от ръката ми — бях толкова неустоимо чаровна.
— „Аполо — книги и музика“ е собственост на семейство Макнийл — продължих аз. — Имат 25 книжарници в Северна Калифорния и Западна Невада. Предлагат книги, сидита и дивидита. Книжарниците им са прекалено големи. Над 2800 квадратни метра, за да продаваш книги? Моля ви се. Само в половината книжарница се продават книги. Имат нужда от всички онези боклуци, които не са книги, за да се държат на повърхността, предполагам. И да предлагаш дивидита и сидита в ерата на iTunes? Пълна глупост. Убедена съм, че трябва просто да изчакаме да фалират.