— Хей, нямаше ли утре да ходиш до Напа с онзи хардуерен инженер от „Епъл“?
— Не, скъсахме в ресторанта за суши в Купъртино онази вечер. Не прочете ли ревюто ми в Yelp?
Ревютата бяха личният дневник на Дизи. Ревюта за филми, ресторанти, боклуците, които купуваше от Амазон. Дизи не само споделяше какво мисли за продукта или мястото, за което пишеше, но също така разказваше надълго и нашироко за това какво е станало там или какво се е случило с продукта, защо се е случило и с кого. Обичах да чета ревютата на Дизи. Понякога пишех коментари, като се правех, че не го познавам и че не мога да понасям това, което е написал. Започвахме да се караме и често ни разкарваха от сайта като деца, които се блъскат прекалено силно с електрическите колички в лунапарка. Не бях чела ревютата му от дълго време. Вече не ми беше толкова забавно, защото нямах пари да пробвам местата и продуктите, които той оценяваше.
Дизи изпи на един дъх остатъка от виното си с измъчено изражение. После заоглежда празната чаша от разстояние.
— Мечешка пикня — каза той.
Сграбчи ме за главата и ме целуна по косата.
— Трябва да вървя. Имам среща за по питие с програмиращите маймуни в „Бдение над Финеган“ по-надолу по улицата. Искаш ли да дойдеш? Аз черпя.
Дизи винаги плащаше за питиетата. Това беше най-доброто му качество на лидер.
„Бдение над Финеган“ беше имитация на ирландски бар, посещаван от феновете на Орсън Скот Кард и „Червеното джудже“. Обичах да ходя в „БФ“ с компанията от работа след поредния четиринайсетчасов работен ден. Ядяхме пълнени люти чушки халапеньо, пиехме „Гинес“ и цитирахме фрази от филма „Истински гений“ до малките часове на нощта. После с препъване изминавах краткото разстояние до къщи, спях няколко часа, ставах и всичко се повтаряше отново. Това беше мястото, където триумфирах, моята награда за това, че умилостивявах разярените като бикове клиенти и ги превръщах в пухкави малки зайчета. Ако всичко беше като миналата година по това време, аз щях да съм човекът, когото всички черпят, с когото всички искат да си поприказват. Но сега щях да съм просто безработната приятелка на шефа.
— Имам домашно — казах аз, като взех „Любовникът на лейди Чатърли“.
Дизи си тръгна и ме остави сама с 300 страници поствикторианска литература, които стояха между мен и добре платената работа.
— Виждам, че си имаш книга — каза Хюго, когато се върнах във „Водното конче“, за да си взема нещата.
— Не изперквай. Ще ти обясня.
Разказах му за читателския клуб, докато слагах „Любовникът на лейди Чатърли“ в кожената си раница с логото на „Аргонет“. Хвърлих вътре и „Сърце на дявол“ заедно с „Ловец на съкровища“ и „Дъщеря на играта“ само за загрявка.
— Сигурен съм, че имаме книгата някъде тук — каза Хюго, като се засили към рафтовете. — Помня, че я мернах онзи ден.
„Водното конче“ беше толкова подредено, колкото паркинг за каравани след торнадо. Щях да го чакам цяла нощ да намери книгата, която си мислеше, че е видял.
— Мисля, че я видях в раздела „Спорт и почивка“! — изкрещя Джейсън след него.
Една жена, която разглеждаше луксозни книги, го изгледа ядосано и сложи пръст на устните си.
— Какво?! Това е книжарница — не библиотека.
— Хюго! — извиках аз. — Мисля, че трябва всички да четем от едно и също издание.
— Фашисти! — чух го да вика, докато излизах навън.
Ако си представите, че ръката ви е полуостровът, Сан Франциско е на върха на средния ви пръст, Сан Хосе — на китката ви, а Маунтин Вю в центъра на дланта ви. За разлика от Сан Франциско ние нямахме хипстъри с бабешки очила и блузи тип поло, които пишат програми в ремонтирани складове. Дори и със седалището на Google в града, Маунтин Вю не беше толкова престижен колкото Пало Алто или Менло Парк. Ако Силициевата долина беше средище на хартиената индустрия или пък на тази с килими, вместо на компютърни компании, Маунтин Вю щеше да е градът, където живеят всички работници на поточната линия и управителите от средно ниво. Единствено къщите от по 140 кв. м от 50-те години на XX век бяха със соларни панели и структурно окабеляване и струваха повече от милион.
Въпреки скъпия живот харесвах много неща в Маунтин Вю, като старовремските железни улични лампи например. Изглеждаха като извадени от роман на Дикенс, като изключим, че бяха електрически и ми позволяваха да чета по пътя към къщи. Обикновено ми отнемаше около 7–8 страници от „Водното конче“ до къщи, което беше с две страници по-малко отколкото да ми направят мока „Свирепа наслада“ в „Къпа Джо“, и с три повече от това да ми изпълнят поръчката за къщи от свинско „Му шу“ в евтиния китайски ресторант зад ъгъла. Пътят ми до апартамента беше спокойно време за четене, през което никой не ме прекъсваше и не трябваше да се карам с Джейсън за креслото. Единственият шум, който се чуваше по трилентовите улици, идваше от семейства, които се приготвяха за вечерта — дрънченето на съдове в мивката, фалшивите тонове от пиано, когато някой за пореден път се упражнява с „On Top of Old Smoky“, непогрешимият кикот на детенце, което го гъделичкат.