Ави взе някакво стъклено преспапие и го завъртя в ръцете си, гледайки него, а не мен.
— Маги, надявам се, че не си от хората, които не могат да оценят, когато им се предоставя невероятна възможност.
Може би за пръв път през живота си не знаех какво да кажа. В главата ми нахлуваха хиляди мисли. Представих си как приемам и се чувствам като предател. Представих си как не приемам и се чувствам като глупачка. Така че не казах нищо и си представих една друга реалност, където „Водното конче“ щеше да продължи да съществува, а аз можех да приема работата, все едно целият ми живот зависеше от оцеляването на книжарницата. Ако „Водното конче“ съществуваше, аз също можех да съществувам някъде извън книжарницата. Но ако изчезнеше, тогава?
Тя ми се усмихна, издърпа ме от дивана и ме заведе до прозореца. Отвън видях как Дизи говореше пред голяма група хора, които бяха очаровани от серията му рисунки върху салфетки.
— Той също идва — каза тя. — Купихме „Аргонет“ също така и ще го превърнем в нашето ново подразделение за социални медии. „Силвър Нийдъл Холдингс“ има нужда от него. Той може да промени софтуера изцяло и да си избере какъвто поиска екип. Достатъчно дълго време беше заровен в посредствени бизнес модели. Двамата заедно сте непобедими.
Ави ме пусна и отиде да вземе папката от дивана.
— Пропусна най-хубавата част.
Тя извади брошура от един джоб и ми я подаде. Беше реклама.
Книжарница „Аполо"
Важна 3а теб
На сутринта след партито у Ави отидох рано във „Водното конче“, както ми беше станало навик след раздялата с Раджит. Беше спокойно и хилядите задачи за вършене ме разсейваха от мислите ми. След изненадващото предложение на Ави имаше допълнително неща, за които не исках да мисля, така че отидох в книжарницата още по-рано. Исках да съм сама на тихо място. Но когато пристигнах, там вече беше и Дизи, седеше на тротоара c отворен лаптоп, облечен в суичър с реклама върху качулата на някаква компания, за която беше работил преди години, а до него имаше две чаши от „Къпа Джо“. Осем часа сутринта, а той вече преливаше от амбиция и кафе. Съмнявах се, че въобще е спал миналата нощ.
— Хей, здрасти — каза той, когато го ритнах. — Мока?
Взех кафето и отключих вратата. Той ме последва и тръгна да сменя буквите от „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“, но аз го спрях с жест. Дизи много обичаше да сменя буквите на табелката. Аз обаче не исках да влизат клиенти толкова рано. И една малка злобна част от мен не искаше Дизи да се забавлява.
— Може ли да повярваш? — попита той. — Цялата проклета инфраструктура от самото начало. Знаеш ли колко често човек получава такава възможност? Монасите правят секс по-често. Добре де. Будистките монаси. Добре. Будистките монаси, които живеят сами под някой вулкан без кози наоколо, правят секс по-често. Все едно някой да ти предложи верига книжарници, които да управляваш, както искаш.
— Точно това ми предложиха — казах аз и му махнах да спре да говори.
Въпреки че бяхме сами във „Водното конче“, аз се огледах назад към рафтовете, все едно книгите можеха да попият думите му и да ме издадат, когато Джейсън и Хюго дойдат. Това беше краят на „Водното конче“ и вината беше моя.
Той обърна лаптопа и ми показа екрана, изпълнен с кутии и форми, които изглеждаха като поп-арт от 60-те. Беше преработената схема на системата на „Аргонет“ в ярки цветове. Беше мечтата на софтуерния архитект — да се върнеш назад и да създадеш наново онова, по което си работил преди. Поучил си се от всички минали грешки и можеш да ги избегнеш.
Работата е там, че никой не сяда да пише програма, която да се окаже боклук. Първо, визионерът създава нещо, което да отговаря на нуждите. Мениджърите правят проучване как ще се приеме на пазара и създават бизнес проект за детайлите и пишат изискванията. После софтуерният архитект съставя план как ще работи програмата и софтуерните инженери я пишат. След срещи, на които се обсъжда дизайна, и след прегледи на програмата и хиляди сметки за доставки на големи пици, програмата се тества. Хората, които я тестват, казват, че софтуерът не отговаря на изискванията, а инженерите отвръщат, че работи според заданията. Изброяват се бъговете. Правят се още срещи, които изяждат времето на всички. Технописците казват, че не ги интересува как работи софтуерът, просто искат някой да вземе решение. Всички си тръгват от срещата, мислейки си, че са се съгласили за различни неща. Дизайнерите на потребителския интерфейс мислят колко клика ще отнеме на потребителя, за да стигне до центъра на захарната близалка. Маркетинговите специалисти се нападат като кечисти за какво трябва да харчат парите за реклама. И ако всичко мине добре и планетите са в правилна подредба, и всички са били послушни, разочарованието след пускането на продукта на пазара е кратко.