Джесън дойде при касата и ме изгледа въпросително с ококорени очи. Аз му отговорих със свиване на раменете, което означаваше да го остави този път на мира, докато се опитвах да измисля как да изкарам Дизи от книжарницата.
— Да, да, ще работи с нас — каза Дизи и се обърна да ме погледне.
Поклатих глава, опитвайки се да го накарам да млъкне, и стрелнах с поглед Джейсън, който пък ме гледаше с любопитство.
— Човече, затвори телефона — каза Джейсън, като подозрително ме изгледа.
Дизи го перна с ръка.
— Сигурен съм, че Маги може да започне от другата седмица. Има да свърши това-оново и ще започне.
— Излез навън — каза Джейсън, като посочи с пръст вратата.
— Изчакай за момент — каза Дизи, натисна слушалката, за да задържи разговора, и се обърна към Джейсън: — Виж какво, аз съм с нея — продължи той, като ме посочи, явно без да осъзнава, че такива не му минават на Джейсън. — Работя по сделка с книжарница, Аполо“ за милиони. Докато успееш да ме убедиш, че разговорът ми пречи на бизнеса ти, ще съм свършил с проклетия телефон — той отново докосна слушалката. — Извинявайте за това…
Лицето на Джейсън почервеня от яда, който се натрупваше в него. Познавах тази физиономия. Бях я виждала достатъчно пъти в училище, когато хулиганите, два пъти по-големи и по-глупави от него, са го заключвали в шкафчето му. А сега той приличаше на тях.
Заобиколих касата покрай Джейсън с тежка стъпка и грабнах телефона от колана на Дизи. Чувах гласа от другата страна на слушалката. Изключих връзката със слушалката на Дизи, а после включих високоговорителя. Дизи се обърна рязко, за да ме види как се отправям към вратата с телефона му. Човекът от другата страна говореше за тактики по време на преговори и предварителни договори.
— Хей — казах аз по телефона, докато излизах. — Знаеш ли, че Дизи се беше облякъл като Мей Уест за един Хелоуин в гимназията? Веднага мога да постна снимки във фейсбук.
— С кого говоря? — попита човекът от другата страна.
— И изкара на четенето с разбиране на CAT много ниски резултати — допълних аз.
Усетих, че някой ме докосва по рамото. Дизи ме беше настигнал. Протегна ръка към телефона, но аз бях няколко сантиметра по висока от него и успях да задържа телефона далеч от него. Чувах гласа от другата страна:
— Дизи? Дизи? Какво, по дяволите, става?
— Магс, спри с детинщините — каза Дизи, подскачайки за телефона си, но аз се обърнах и го отблъснах. — Какво, по дяволите, правиш?
— Извини се — казах аз.
— Добре, добре, извинявай. Моля те, мамка му, прости ми. А сега ми дай проклетия телефон!
— Не на мен. На Джейсън.
Все още се протягаше към телефона си и се опитваше да открие слабо място в защитата ми.
— Съжалявам, човече! — каза той през рамо.
Обърнах се и го погледнах, а той спря с опитите да се докопа до телефона си, когато престанах да го държа далеч от него. Джейсън стоеше точно пред „Водното конче“ и се чудеше как да постъпи.
— Защо ме доведе тук с теб? — попитах Дизи.
— За какво говориш?
— Беше успял. Не се нуждаеше от мен.
— Да, но ти се нуждаеше от мен. Боже господи, Маги. Ти се излежаваше по цял ден на дивана. Не можеше дори да си платиш питието в бара. Спеше с наркомани. Какво се очакваше да направя?
Обърнах се към минаващите коли и хвърлих телефона му под едни приус. Дизи застана до мен, докато черните гуми минаваха през апарата. Хрущящият звук беше толкова приятен, както когато мачкаш празно кенче, а аз усетих вълнението, което усеща всеки, когато премине някаква допустима граница.
— Сърдиш се, защото ти казвам истината — каза Дизи.
— Сърдя ти се, защото смяташ, че това е истината.
Дизи трябваше да изчака да минат още няколко коли, преди да успее да събере това, което беше останало от телефона му — миш-маш от пластмаса и електроника.
— Някой ден ще ми благодариш за това — казах му аз. — Дотогава дръж задника си далеч от книжарницата ми.
Върнах се във „Водното конче“. Джейсън отскочи, за да ми направи място на вратата. Отпуснах се в едно от креслата и се хванах за главата. Огромни сълзи се затъркаляха по лицето ми.
Джейсън седна на края на креслото си с ръце между коленете, докато Грендел не скочи от мястото си при витрината в скута му.
— Наистина ли имаш вземане-даване с „Аполо“? — попита Джейсън.
— Направиха ми предложение.
— Добро ли е?
— Да.
Той сви рамене и залюля краката си, които не докосваха пода. Грендел мушна глава под мишницата на Джейсън.
— Ще го приемеш ли?