— Каква тайфа от гийкове — казах аз. — И купуват толкова много книги. Господ обича всеки един от тях.
— Ти също си гийк, Маги — каза той.
— Не и по този начин. Това тук е пълно отдаване. Това е да кажеш на света да ходи по дяволите и да те остави на мира. Велико е.
Хюго опря глава на моята и останахме така сред тишината на неизказаните думи. Музикантите спряха за почивка и отново някой ни наля ейл. Друг пък раздаде опушено месо и фурми. С Хюго станахме, за да отидем да хапнем. А след като пресушихме халбите си, усетих ръката му върху моята. Когато се обърнах, видях, че гледа надолу към земята, и разбрах, че се опитва да събере мислите си като риби в мрежа. За един кратък момент реших, че е разбрал за предложението на Ави. Помислих си, че това е краят на моята нерешителност. Хюго щеше да разбере. Щеше или да ми даде благословията си, или да ми каже защо трябваше да остана. Седнах и зачаках, като усещах само туптенето на сърцето си през вцепенението от ейла.
— Няма да подновят договора за наем на „Водното конче“ — каза той. — Не мисля, че ще мога да започна отначало на друго място. Не и на този етап от живота си.
За първи път си помислих, че Хюго е стар. Кожата около пълните му с болка и тъга очи беше набраздена от бръчки.
— Мислех, че мога да разреша този проблем — каза той. — Но сградата ще бъде продадена. Ще я превърнат във фабрика за чийзкейк. Ще бъде все едно някой да построи огромно казино в някое селце.
Коремът ми се преобърна, когато осъзнах думите му, и всичко, за което можех да мисля, беше как да премахна този товар от плещите му.
— Трябва да затворим книжарницата — казах аз.
— Ти и Джейсън можете да започнете отначало. Ще ви дам моята част от „Водното конче“.
— Направиха ми предложение за работа — казах, още преди да осъзная, че думите са на върха на езика ми.
Той се усмихна, очите му блеснаха и хвана ръцете ми в своите. Без да осъзнава, ми даде отговора и аз наблюдавах как потъва в облекчението на човек, чиито решения са взети вместо него. Забелязах Джейсън от другата страна на огъня — смееше се и гледаше към Нимю, надявайки се да се включи в шегата, но тя зяпаше някъде другаде. Представих си изпразненото „Водно конче“ с натрупани една върху друга кутии и с тъмни петна по килима, където са били рафтовете с книги. Почувствах голямата загуба на всичко. Седяхме така двамата с Хюго известно време сред толкова много хора, които обичаха „Водното конче“, сами и в безопасност с нашето знание за края му. Клиентите ни щяха да го преживеят. След години все още щяха да говорят за „Водното конче“, за Хюго, за Джейсън и дори може би за мен. И все пак има толкова много места, откъдето да се купуват книги. Щяха да продължат напред. А „Водното конче“ щеше да е едно от онези места, като любимия им бар в колежа или мексиканския ресторант, където са правели онези страхотни гофрети.
— Исках нещо повече за теб и Джейсън — каза Хюго. — Исках нещо повече за „Водното конче“.
— Всички искахме прекалено много — отвърнах аз и се облегнах отново на него, а той ме прегърна.
— Върви и намери вътрешния си гийк, Маги — каза той. — И не се задоволявай с някого, който не обича странностите ти.
Баща ми не беше лош човек. Винаги имаше храна на масата и дрехи на гърба ми. Имах възможността да получа страхотно образование, за което не платих и цент сама. Не ми липсваше нищо. освен моменти като този.
Седяхме така с Хюго известно време, докато той не реши да се върне при другите. Отидох до лагера с него и прекарахме още няколко тихи минути, обвити в решенията си като в одеяло. След като си пожелахме лека нощ, аз се заразхождах покрай огньовете, които още горяха, подхранвани от смях и шумно перчене. Не мислех за „Водното конче“, за „Аполо“ или пък за Хюго. Исках да мисля за Джейсън и какъв щеше да е животът му без „Водното конче“, но в главата ми нямаше място за нищо. Сърцето ме болеше и мислите ми бяха изморени. Исках да се скитам безцелно, докато не заспя.
Внезапно, сред музиката и пиянските крясъци, го чух. Смехът на Дизи.
Трябва да призная, че първоначалната ми реакция беше да се скрия. С болка осъзнах как съм облечена. Напълно бях забравила за роклята си до този момент, но не исках Дизи да ме види така. Отношенията ни бяха достатъчно изопнати. Не можех да си представя мъката, която ме чакаше. После се сетих, че причината да се чувствам толкова добре в роклята, беше, че всички останали бяха облечени като мен. Това означаваше, че и Дизи е облечен като мен. Е, не в рокля, надявах се. Каквото и неудобство да чувствах, то бе преодоляно от любопитството ми в какво е облечен Дизи.