Последвах смеха му през лагера, докато не го забелязах да седи в групичка хора около един от огньовете — беше с каска, облечен в маслиновозелена униформа от Втората световна, а в скута си държеше пушка и вдигаше тост с метална халба. Не мога да си представя как съм изглеждала в костюма си, когато излязох от мрака и пристъпих в светлината от огъня — може би като някакъв дух от Шескпирова пиеса, дошъл, за да го преследва. Щом ме видя, той изпусна пушката си и падна назад от пъна, на който седеше. Двамата млади рицари от двете му страни се засмяха и залюляха халбите си във въздуха, докато го изправяха с такава лекота и самоувереност, че си помислих, че им се е налагало да изправят много хора по същия начин и преди.
Когато седна отново на пъна, Дизи наведе глава и се опита да скрие лицето си от мен. Заобиколих групата му и докато той се изправяше от мястото си като прерийно куче и се оглеждаше къде съм отишла, аз застанах точно зад него. С жест, който беше станал толкова автоматичен с годините, както миенето на зъби, аз замахнах силно, свалих каската от главата му и го ударих с нея.
Другите около нас се разсмяха шумно, а Дизи се обърна бавно и ме погледна. Посочих му с ръка да ме последва.
— От кога идваш тук? — попитах аз.
— За първи път ми е. Дей-Юнг реши, че може да ми хареса. Познаваше някакъв човек от организаторите.
— Той е тук, нали знаеш? — попитах го аз.
Дизи се направи, че не ме чува.
Посочих му едно дърво и седнахме встрани от лагера. Извади от вътрешния си джоб едно плоско шише и ми го подаде, преди да отпие. Дизи можеше и да е глупак, но това не означаваше, че не е джентълмен. Взех шишето и отпих. Добре че беше бърбън, а не вино.
— Във фейсбук си се отбелязал, че си в Портланд — казах аз.
Той заби приклада на пушката в земята до краката си.
— Не исках никой да знае какво ще правя този уикенд.
— „Водното конче“ затваря — казах аз.
Все едно някой го включи да се зареди. Той се ухили и едва не заподскача.
— Идваш в Портланд. Знаех си! Ще дойдеш в Портланд. Ще сме дяволски страхотни! Точно както преди.
И това ме накара да взема решение. Не мъдрите слова на Хюго или изкушенията на Ави, или дори немощната ми сметка в банката. Дизи ми показа така, както никой друг не можеше, че вече не бях същият човек от началото на лятото. Не исках да съм дяволски страхотна. Исках животът ми да има смисъл и да съм от значение за някого. Поклатих глава и видях как Дизи се смалява.
— Няма да приемеш работата на мечтите си, така ли? — попита той.
Отново поклатих глава.
— Тогава какво, по дяволите, ще правиш? Имаш друго предложение ли?
— Може да отворя друга книжарница. Имам инвентара — свих рамене аз.
— Не мога да повярвам, че дойде чак до Калифорния, за да отвориш скапана книжарница за стари книги — каза той.
— Дойдох чак до Калифорния, за да бъда с най-добрия си приятел.
Усетих, че ме гледа отстрани, и тогава се случи. Един удар на сърцето раздели миналото, когато Дизи беше най-добрият ми приятел, от сегашното, когато вече не беше. Трябваше да сме облечени като хора, които не сме, за да го осъзная. Той щеше да отиде в Портланд, а аз щях да остана тук. Щяхме да си пращаме съобщения, щяхме да водим видеоразговори и винаги щях да го обичам. Но нещата между нас никога нямаше да са като преди. Никое от важните събития в нашето приятелство с Дизи не беше запечатвано с думи. Никога не бяхме декларирали приятелство си или привързаността си един към друг. Те просто бяха там. И все още съществуваха, но не беше същото. Тук се разделяхме. Вече плувахме в различни води.
Той ми подаде отново шишето. Отпих и почувствах как горещата лава на бърбъна се разнася по тялото ми и по някаква причина се сетих за разказа на Джеймс Джойс „Мъртвите“ и как Грета стои като хипнотизирана от последната песен за вечерта, която се чува от гостната и която я изпълва с носталгия по младите невинни години.
— Мисля, че така ми харесваш — казах аз. — Като войник от Втората световна, имам предвид. Много мъжкарски.
— Ти ли го казваш, мацката от Шалот — каза той.
— Май имаш предвид дамата от Шалот[47].
— Да, нещо такова беше.
Първоначално червените светлини в далечината, присветващи в ритъм, изглеждаха като част от нощния пейзаж. После обаче умът ми се проясни след всичкото вино и канабиса във въздуха.
— Изглежда, че има някакъв проблем — каза Дизи, сочейки светлините. — Може би трябва да се върнем.
47
"Дамата от Шалот“ — балада от английския поет Алфред Тенисън, вдъхновена от легендите за крал Артур. — Б. пр.