Тръгнахме надолу и се присъединихме към другите, които се бяха насочили към линейката. В далечината над високите гласове, ми се стори, че чух някой да произнася моето име, но не бях сигурна. Когато стигнахме, видях, че Джейсън тича към мен. Ако ме търсеше, това означаваше, че…
Затичах се към линейката, Дизи изоставаше малко зад мен, спуснах се към парамедиците, които ритмично натискаха гърдите на Хюго.
13
Кое е по-лошо?
Да преживея всичко това, но никога да не те видя?
Или изобщо да не го бях преживявал?
Хенри
Бяхме в чакалнята на спешното отделение малко преди полунощ, когато за първи път чухме думата инфаркт. Други хора, загрижени за близките си, ни отбягваха. Първоначално реших, че не искат да имат нищо общо с нашите лоши новини, не искаха нашият лош късмет да ги настигне. После обаче повдигнах шлейфа на роклята си, за да не се заплете в колелата на количката на Хюго, и се сетих, че Джейсън, аз и други приятели, все още сме облечени в ренесансовите си одежди, а Дизи във военната униформа. Изглеждаше странно, че нашето облекло ги притесняваше. А все пак охраната на входа беше прибрала мечовете и огнестрелното оръжие.
В интензивното отделение дадох инструкции на приятелите ни. Да се обадят на Робърт. Да ни донесат дрехи. Да сложат табела на „Водното конче“. Сърцата на всички се изпълниха с надежда, когато се спуснаха да изпълняват мисиите си. Щом имаше какво да се върши, значи всичко щеше да е наред. Нашите рицари и дами тръгнаха, шпори за несъществуващи коне затракаха по плочките. Джейсън и аз останахме сами и гледахме Хюго през прозореца на интензивното отделение.
— Какво ще стане? — попита Джейсън.
— Нямам представа — казах аз, опитвайки се да разгадая изражението на лицето му в отражението върху стъклото.
— Кога ще разберем?
— Докторът каза, че ще дойде към обяд с резултатите. Тогава ще разберем повече.
— Ами, ако нещо се случи преди това?
— Ще дойде друг лекар.
— Сигурна ли си?
Стори ми се странен въпрос, прекалено наивен за Джейсън. Извърнах се от отражението му, за да погледна истинското му лице.
— Да, сигурна съм. Така работят — започнах да му обяснявам, но се спрях, защото осъзнах, че най-вероятно Джейсън има много повече опит с болници и лекари от мен и страхът идваше от опита му.
— Ще се постарая да дойде някой. Обещавам — казах аз.
Свалих наметалото си в чакалнята на интензивното и предложих на Джейсън да го ползва като възглавница. Имаше нужда да полегне. Редовете столове нямаха облегалки за ръцете и можехме да легнем на тях, за разлика от спешното отделение, където изглежда неудобството беше задължително. Нощният пазач почистваше пода и замириса на дезинфектанта, който ползват във всички медицински заведения. Записах си напомняне в телефона да донеса тамяна на Хюго в болничната му стая. Написах съобщение във фейсбук страницата на книжарницата, в туитър и в сайта, че „Водното конче“ ще бъде затворено за няколко дни. Да следят за новини. Щяхме да отворим отново книжарницата, колкото е възможно по-скоро.
Лекарят дойде на консултация. На следващия ден все още таяхме слаба надежда. Позволиха ни да го видим, един по един, по 15 минути на всеки час. Направих му масаж на краката. Робърт седеше до приятеля си и се взираше в мониторите, все едно изписваха счетоводен баланс, който не можеше да разбере. Съпругата на Робърт — Шарлийн, дойде и двамата се хванаха за ръце в чакалнята с наведени за молитва глави. Когато дойде редът на Джейсън, той седна в край на леглото при краката му и му почете на глас разкази на Джек Лондон. Чувах гласа му, приглушен от стъклото. Четеше хубаво, бавно и спокойно, все едно се опитваше да примами уплашено животно да дойде по-близо до огъня. Действаше ми успокояващо да го слушам. В главата ми обаче не изникваха пейзажи на хрущящ сняг и тъжен вой на вълци. Вместо това виждах един 19-годишен Хюго в огромно тъмносиньо палто, който обикаля мъгливите пристанища на Сан Франциско с „Дивото зове“ в джоба, а меката корица е подвита от постоянно четене. Гледах лицето на Хюго и си представях, че отпуснатите му устни се повдигат в лека усмивка и че той също си мисли за този млад мъж.
Видях, че майка ми ме е търсила няколко пъти по телефона и е оставила съобщения на гласовата поща. Нямах сили да се занимавам с нея сега. По-късно. Сега всичко се отлагаше за по-късно.