Изкарах последните три часа в „Къпа Джо“, решена да прочета „Любовникът на лейди Чатърли“. Само щях да прочета една глава от „Сърце на дявол“, преди да се захвана с другата книга. Когато обаче си тръгнах от „Къпа Джо“, бях довършила „Сърце на дявол“ и бях прочела първите шест страници от „Ловец на съкровища“. Един път поне лейди Чатърли щеше да си отиде вкъщи недокосната.
С двайсетдоларовата банкнота, с която трябваше да изкарам уикенда, влязох в азиатския магазин за хранителни стоки и купих два пакета супа и лотариен билет. Бях на две пресечки от двуетажната къща, където живеехме с Хюго. Явно срещата на Хюго се беше превърнала във вечерно парти. Чувах смях от задната страна на къщата и звуците от китара, на която някой свиреше песен на „Флийтуд Мак“.
Изкачих бавно четирите стъпала до верандата, която свързваше моето жилище с това на Хюго, и видях, че мрежестата врата е широко отворена. Между нея и входната врата беше оставена хартиена чиния, покрита с метално фолио и с бележка отгоре.
Аспержи, увити в прошуто. Намерих книгата. Ела на партито.
Твой,
Хюго
Отново погледнах надолу към тъмния ъгъл зад мрежестата врата. Там наистина имаше нещо, което приличаше на книга. Обаче въобще не приличаше на книгата, която Дизи ми беше дал. Тази изглеждаше така все едно някой я беше ритал до второто пришествие, беше я сдъвкал и изплюл обратно. Гръбчето беше олющено — беше останала само тъкан и лепило. Плат, покрит с восък, оръфан по ръбовете и втвърден от престой на слънце, опънат върху картон и деформиран от влагата. Жълтите страници пукаха, когато ги обръщах, все едно се оплакваха, че трябва да се движат, въпреки че са толкова стари и и в лошо състояние. Тази книга ми напомняше на ръждясалия ремблър от 1962 г., който Дизи караше в гимназията — този, в който отказах да се возя, защото се страхувах за живота си. Нямаше да се изненадам, ако книгата също избълваше черни облаци дим. Взех клетата книга и влязох вкъщи. Ако можех да й дам топло мляко и да я приспя, щях да го направя.
Апартаментът ми не беше същият като двустайното жилище на Хюго от другата страна на стената. Беше по-скоро едностайна кутийка, преградена с малък плот за хранене, разделящ кухненския бокс от дневната, която побираше само едно канапе за двама, един плетен стол, четирийсет и седем инчов телевизор с плосък екран, пет рафта от „Икеа“, претъпкани с книги, които разказваха живота ми. „Великият Гетсби“, пострадал от експлодирала газирана напитка. „Гордост и предразсъдъци“, която никога не се възстанови от едно падане в локва. Единствената книга, подарена някога от майка ми — изданието на „Б. Далтън“ на приказките на Ханс Кристиан Андерсен, онова с малката русалка на корицата. Страниците й бяха пожълтели и изтънели с времето.
Обичах тази книга и страшните приказки вътре. Цяло едно лято я четях и препрочитах. Докато приятелите ми се възхищаваха по детски на „Дракула“, „Франкенщайн“ и „Гимназията Суит Вали“, аз се бях заровила в унищожените животи и нещастните завършеци на тези приказки. Между страниците й открих историята на една русалка, която жертва гласа си за крака и спи на прага на принца, когото обича. Въпреки че всяка стъпка й причинява болка, тя танцува за него всеки път, щом той я помоли. Накрая той се жени за друга, а малката русалка се хвърля в морето. Майка ми харесваше пеещия рак и танцуващите риби във филма. Аз обаче харесвах оригиналната русалка.
Винаги съм искала да бъда момичето, чиято майка й купува много книги. Представях си как ме гали по главата и ми дава празен чек, за да си поръчам книги от „Уикли Рийдър“ в училище. Представях си как стените в стаята ми са покрити от пода до тавана с рафтове с книги и че също така имам стълба на колелца, на която мога да се качвам и да се движа напред-назад и да спирам пред магическия свят, в който искам да се потопя този ден. Вкъщи имаше много книги — недокоснати класики от „Два пъти разказани истории“ до „Слънце изгрява — Фиеста“, които се издигаха като центуриони в дневната на майка ми. Луксозните книги с благоговейни фотографии на ферми от Юга или пък на ръгбисти от Южна Каролина бяха винаги излъскани и без отпечатъци от пръсти по тях. В кухнята пък имаше напълно запазени готварски книги, каквито мама ги извади от кутията в деня на получаването им от „Садърн Ливинг“. Нямаше „Белия зъб“ или „Островът на съкровищата“, нито пък „Лъвът, Вещицата и дрешникът“. Тези книги ги открих сама в библиотеката.
12
Weekly Reader — ежеседмично образователно списание, насочено към учениците. Последното му издание е през 2012 г. — Б. пр.