Никой дори не си и помисли да постави под въпрос решението постоянно да има човек при Хюго, така че се разбрахме да ходим на смени в болницата. Аз поех нощната смяна. Първоначално беше по-лесно да съм там, отколкото в апартамента ми. Но третата безсънна нощ ми се отрази и вече не можех да държа очите си отворени. Не знам кога съм заспала, но щом се събудих, видях, че някой ме е завил с одеялото с лосове на Хюго.
Седнах и се огледах. Единственият друг човек в чакалнята седеше до мен и през първите мъгляви моменти, когато се събудих, установих, че зяпам майка ми.
— Косата ти на нищо не прилича — каза тя, като протегна ръка към мен и докосна краищата й. — Толкова много цъфти.
Просто седях там и не знаех дали да се зарадвам, или да се ядосам, че тя е тук. Бях твърде изморена, за да реша, така че само склоних глава на рамото й и придърпах одеялото с лосове до брадичката си.
— Видях поста ти във фейсбук — каза тя. — За това, че книжарницата затваря. Притесних се.
— Ти следваш „Водното конче“ във фейсбук?
— Ти ми каза да пратя онова кресло в книжарницата. Никога нямаше да изкопча информация от теб. Какъв избор имах? А след това някой написа за състоянието на Хюго.
— И ти реши да дойдеш? — попитах аз, въпреки че отговорът беше очевиден.
Тя се протегна и ме потупа по ръката, доста силно при това, без да ме поглежда.
— Реших, че мога да помогна. Постнах съобщение на фейсбук страницата, за да попитам дали някой може да дойде до летището да ме вземе. И някакъв млад индиец, който приличаше на хипи, дойде. Беше обут със зелени джапанки, но караше инфинити. Сигурно го беше взел назаем.
Заплаках, а тя наведе красивата си глава и я допря до моята. Усетих мириса на сапуна й с лавандула, който използваше цял живот, колосаната й памучна риза и спортните й панталони, косата й, обвита в облак от Шанел № 5.
— Заведе ме в апартамента ти. После ще говорим защо той има ключ от него. Каза, че ти би искала това нещо с елените, така че го донесох. Реших, че никой не би пазил такова грозно нещо, освен ако не е важно.
Постепенно мълвата за състоянието на Хюго се разнесе. Предната част на „Водното конче“ беше зарината с цветя и картички, включително огромен букет от „Аполо — книги и музика“. Обадих се на Ави на следващия ден, за да й благодаря, но пропуснах да спомена, че занесох букета в детското отделение на болницата. Не ми изглеждаше правилно да оставям подарък от вражеския лагер в стаята му, въпреки че Робърт изтъкна, че смущението може да е средството, което да накара Хюго да стане от леглото.
Майка ми накара Дизи да се разрови из Маунтин Вю за „нормална храна“, така че винаги имаше нещо за хапване вкъщи и в чакалнята на болницата, което да предложим на посетителите на Хюго. През останалото време, където и да бях, тя беше с мен — четеше „Садърн Ливинг“ на айпада си или пък романа на Барбара Тейлър Брадфорд, който Джейсън й донесе от „Водното конче“.
— Знаеш ли, обикновено не чета много, но тази книга ми харесва — каза тя на Джейсън, докато държеше книгата на разстояние от себе си и я разглеждаше като стар пръстен от антикварен магазин.
— Джейсън има дарбата да избира правилната книга за всеки човек — казах аз.
Нечия друга майка сигурно би разговаряла повече с Джейсън за живота и произхода му. Деликатно би изкопчила детайли от него, за да навърже историята му, и как така са се стекли обстоятелствата, че да се превърне в това, което е сега. Би предложила майчина утеха и вероятно някакъв съвет, за да намери пътя в живота. Но когато видях, че Джорджина гледа надолу към ръцете на Джейсън, надуших веднага какво ще последва. Майка ми се подготвяше да зададе безцеремонен въпрос.
— Какво ти се е случило? — попита тя Джейсън, като посочи с глава ръцете и крака му.
За моя изненада Джейсън дори не трепна. Той вдигна едната си изкривена ръка, така че тя да може да я види по-добре, а мама я пое и я потърка с палци все едно беше черупка от мида, която беше намерила на плажа. Никога не бях виждала Нимю да докосва ръцете му, а ето я сега майка ми ги галеше.
— Церебрална парализа — каза той. — Това е просто шибан медицински термин, с който лекарите казват, че си нямат никаква идея какво ми е.
— Внимавай с езика, младежо — предупреди го майка ми.
— Извинете.
— Хайде де, продължавай. Не се цупи.
Той сви рамене и ритна стола пред себе си.
— Сигурни са, че причината са наркотиците, които майка ми е вземала, докато е била бременна — продължи той. — Спря ги. Стана зла. И ме отведоха от нея.
Майка ми мълчаливо кимна. Беше трън в задника, но в някои моменти беше същинско чудо.