— Мога да направя чай — предложих.
— Много е рано.
— Имах предвид горещ чай.
Погледнах чашите до електрическия чайник и видях, че единствената чиста чаша е тази на Хюго.
— Ще отида до близкото заведение за кафе — каза тя.
Започнах да преглеждам пощата, когато останах сама. Пропусках повечето неща, докато не видях картичка с имената на Тоалетната на ЦРУ, изписани на мястото на изпращача.
Скъпи Маги и Джейсън,
Има картички, специално направени за такива случаи, които можехме да изпратим, така че да не ни се налага да ги измисляме ние. Има книги, които можем да ви препоръчаме, и групи, към които да се присъедините, за да ви помогнат да се справите с чувствата си. Нищо от това не помага. Защото така е с мъката. Ще боли и ще боли, докато един ден ще усетите, че болката е намаляла. Мислете за този ден.
Ваши
Майк, Майк и Джон
Върнах обратно картичката в плика и го залепих на касата, за да ми напомня да го чета всеки ден.
Преглеждах останалата част от купчината писма, когато Джейсън влезе в книжарницата. Останахме като замръзнали на място от изненада и се взряхме един в друг. Той първи се раздвижи. Шмугна се покрай мен и отиде при рафтовете с книги. Аз го последвах.
— Джейсън!
Видях го как се скрива зад ъгъла с литература за самопомощ и го последвах.
— Къде беше? Обаждах се навсякъде. Притесних се. С Нимю ли беше?
Джейсън изведнъж спря и за малко да се блъсна в гърба му.
Обърна се към мен, а изражението му беше каменна маска. Отстъпих назад. Той отново ми обърна гръб и влезе в офиса, затръшвайки вратата зад себе си.
— Джейсън! — извиках аз, чукайки на вратата. — Джейсън, отвори!
Чух през затворената врата как столът се плъзна по пода и изскърца, когато той седна в него.
— Джейсън, хайде де. Не съм те виждала с дни.
Зад вратата обаче цареше пълна тишина. Така че я изритах здраво. Усетих как болката лази нагоре по крака ми.
— Мамка ти! — извиках аз както на Джейсън, така и на вратата. Не съм сигурна към кого точно.
Вратата се отвори широко и той втренчи поглед в мен. После се втурна покрай мен и се насочи към предната част на книжарницата.
— Отиде си! — извика той през рамо.
— Отиде си? Мислиш ли, че не знам? Държах му ръката, докато умираше. Къде, по дяволите, беше ти? А? Къде, по дяволите? Седях там и го гледах как умира. Къде беше ти?
— Не говоря за… — обърна се той към мен, дишайки тежко. — Не говоря за Хюго.
— Какво?
Как можеше да говори за някого другиго? Как така можеше да мисли за някого другиго?
— Грендел, тъпачке — огледах се наоколо като пълен идиот, все едно котката щеше просто да се появи отнякъде. — Няма го от две седмици, а ти дори не си забелязала.
Котката. Хюго умря, а Джейсън мислеше за котката. Дори капчица разум да ми беше останала през последната седмица, се изпари. Усетих онова потреперване в гърдите, когато знаеш, че ще паднеш, но не можеш да направиш нищо, както и спокойствието от факта, че не ти пука. Едно болезнено приземяване е за предпочитане пред това да се сдържаш толкова дълго.
— Искам да се махнеш — казах му аз.
— Да се махна откъде?
— Fт „Водното конче“. Робърт ще ти изпрати обезщетението.
— Не можеш да го направиш — каза той.
— „Водното конче“ вече е мое. Мога да правя каквото си искам.
Някой чукаше на вратата и молеше да го пуснат. Вратата беше отключена, но все още висеше табелата „Затворено“. Двамата с Джейсън се обърнахме и видяхме Глория пред вратата, обута със зелени гуменки марка „Кедс“ и тениска, на която пишеше „Много книги, малко време“. Тя ни махаше и сочеше навътре към книжарницата, молейки ни да я пуснем. Джейсън хвана най-близката книга, която му беше под ръка, и я хвърли към вратата. Глория почука с пръст часовника си и посочи работното ни време. Този път аз хвърлих книга по нея. След това и двамата с Джейсън открихме огън с книги, докато тя бързо се отдалечаваше по тротоара. Когато свършихме с обстрела, Джейсън седна на новото кресло и се хвана за облегалките за ръцете, все едно се готвеше за излитане.
— Какво става тук? — попита майка ми, когато влезе с чаша кафе във всяка ръка, а портмонето й се полюшваше от едната от тях.
— Бяхме си много добре без теб — каза ми Джейсън. — Всичко щеше да бъде наред без теб.
— Деца, недейте — каза майка, като остави чашите. — Караницата няма да помогне с нищо.
Погледнах към Джейсън. Тя беше права. Не можех да оправя нещата.
— Дей-Юнг каза, че ще приемеш работата — каза той.