— Каква работа? — мама ме погледна с очакване. — Каква работа? В офис? Ще имаш ли секретарка?
— Той каза, че Дизи му е казал, че Ави има идея да купи „Аполо“ заради теб — продължи Джейсън. — Казва, че това е причината сградата да се продава. Заради това губим договора си за наем. И заради това „Водното конче“ затваря. Заради теб.
— Той ли е казал това? — попитах аз.
— Това казвам аз — отвърна Джейсън.
Лицето му почервеня и целият се напрегна. Усещах гнева му от десет стъпки разстояние.
— Наистина ли ме уволняваш? — попита той.
— Уволнен? — намеси се майка ми. — Кой е казвал нещо за уволнение? Разбира се, че не си уволнен.
— Много неща могат да се случат, докато си навън за кафе, мамо.
— Уволнен ли съм? — попита отново той.
— Господи! — отвърнах аз. — Не, разбира се, че не си. Не знам вече какви ги говоря.
Това изглежда го успокои и той се облегна в креслото. За първи път го виждах да седи нормално, вместо да се обляга странично на облегалките и краката му да висят във въздуха. Креслото изглеждаше прекалено голямо за малкото му тяло. Той се размърда и се пресегна за нещо, върху което беше седнал. Беше раздърпано копие на „Кенилуърт“ от поредицата „Уейвърли“. Седнах с кръстосани крака на пода. Той ми подаде книгата.
— Хюго е мъртъв — каза Джейсън.
— Да, така е.
— Грендел си отиде.
— Сега го разбрах и аз.
— Тя ще скъса с мен — продължи той. — Просто чака да мине възпоминателната служба. Все едно това е краят и след него тя няма да изглежда лош човек. Все едно всичко отново ще е наред след службата. Предполагам, че така действат хората.
— Да, така правят хората.
Не се опитах да споря с него или да го лъжа, за да се почувства добре. Така или иначе нямаше да се получи. Ако това помагаше, щях сама да се успокоявам с куп лъжи.
— Само още един — каза Робърт и сложи вестника си на масата. като внимаваше да избегне мокрия кръг, който беше останал от чашата ми с чай.
Бяхме седнали на маса до витрината в „Къпа Джо“. Аз хапвах подсладена оризова бисквита, докато се правех, че преглеждам документа. Робърт пийваше от зеления си чай. Той ме беше посъветвал да изчакам да мине време, преди да се захвана с цялата бумащина. Имаше време. Но аз исках всичко да свърши по-бързо. Да сложа точка и нищо да не остава нерешено. Хюго беше оставил книжарницата поравно на Джейсън и на мен. Но партньорството ни беше объркало баланса. С помощта на адвокат Робърт оправяше този проблем. Спомних си колко пораснала се чувствах, когато подписвах документите за книжарницата с Хюго. Сега се чувствах остаряла.
Дойдох сама тук, защото казах на майка ми, че ще й е скучно с всички тези документи. Това беше самата истина, но също така исках да се махна от нея. След избухването на Джейсън за работата в „Аполо“, тя намери офертата вкъщи и от този момент нататък не спираше да ме тормози по този въпрос. Никога не се беше вълнувала за която и да е от предишните ми работи в софтуерния бизнес. Не можеше да проумее с какво точно се занимавам. Но това? Имаше потенциал в това. Имаше статус. Щеше да донесе пари. Това вече можеше да разбере.
Вдигнах поглед от документите и видях, че Робърт гледа мен вместо химикалката ми. През последната седмица все се навърташе около „Водното конче“. И не беше единственият. Имах чувството, че Джейсън въобще не беше напускал книжарницата, а също така намерих спален чувал в офиса. Все едно очакваше да хване Грендел или Хюго, докато се промъкват в книжарницата.
— Добре съм — казах аз.
— Трябва да поговорим за възпоминателната служба.
— Все още не.
— Знам, че е трудно, но хората очакват да има такава служба — каза Робърт.
Беше прав. Вече имахме доста запитвания в книжарницата. Ставаше все по-трудно да се отказва на толкова много хора. Бях стигнала дотам, че исках да организирам възпоминателна служба, за да споделя скръбта си, да рискувам поне веднъж да не съм смела. Но всеки път си спомнях какво беше казал Джейсън за Нимю — че ще го зареже след службата.
— Все още не — повторих аз.
Последните няколко дни ми бяха като в мъгла, макар че се опитвах да живея поне малко нормално, но вече нищо не беше такова. По филмите дават това време като монтаж от сцени на фона на захаросана поп балада — хора намират вещи, оставени от онези, които са загубили. Всичко е концентрирано в рамките на няколко минути, изкривено във времето възстановяване, защото всички зрители биха напуснали салона, ако беше нещо друго. Никой не иска да плаща пари, за да изживее този вид болка.
— Той не би искал да си тъжна — каза Робърт.