— Вече е покойник, така че няма думата — съжалих за това, което казах, веднага след като излезе от устата ми, но прекалено много ме болеше, за да се извиня. — Откога знаеше?
— Какво?
— Че той е болен. Бил е болен от доста време, нали така? Спря да пуши. Спря да пуши каквото и да било. Прекарваше по-малко време в книжарницата. Срещаше се със стари приятели като Порша например. Знаел е, че този момент ще настъпи.
Робърт кимна.
— Сърдечна болест. Сподели ми преди години. Знаеше, че дните му са преброени. Просто щеше да изкара до края, както може. Нещата с финансите бяха такива, че смяташе, че „Водното конче“ ще изчезне горе-долу по същото време с него. После обаче ти и Джейсън съживихте книжарницата и започнахте да изкарвате пари. А той пък започна да гледа на нея по-скоро като наследството, което ще остави след себе си, което ще остави на вас. Тогава променихме завещанието.
— Как е Шарлийн? — попитах аз, за да се опитам да сменя темата. Беше ми прекалено трудно да говоря за Хюго.
— Моли се за теб. И двамата се молим.
— Не вярвам в това. Нито пък Хюго вярваше.
— Няма значение. Молим се за теб независимо от това.
Той постави ръка на рамото ми и я задържа. Не го погледнах, докато си тръгваше.
Вечерта беше топла и госпожа Калън беше отворила високите прозорци в предната част на кафенето, за да се усети бриза откъм залива. Но вече беше станало време да затваря, така че дръпна прозорците и ги заключи.
Никога не бях оставала сама в „Къпо Джо“ преди. Госпожа Калън също беше с прекратен договор за наем и вече беше започнала да си събира нещата. Кафенето изглеждаше празно и жалко без други хора. Беше просто една голяма жълтеникава стая, която миришеше на кафе, гола и празна. Почувствах се, все едно бях там за първи път.
— Какво ще правиш сега? — попита госпожа Калън. — Отново без работа.
— Ще видя. Джейсън може и да продължи. Не мисля обаче, че аз мога да продължа.
Тя седна на стола срещу мен и отпи глътка кафе от висока чаша. Чудех се как успява да спи през нощта.
— Ами ти? — попитах аз. — Къде ще преместиш „Къпа Джо“?
Тя поклати глава.
— Осемнайсет години е доста време. Трябва да продължа напред. Да започна отначало. Ти трябва да направиш същото — тя посочи към отворената ми раница и „Любовникът на лейди Чатърли“, която стърчеше от нея. — Какво ще направиш с това?
Не я разбрах. Какво имаше за правене? Знаеше ли въобще за Раджит?
— Такава глупост — каза тя, като взе книгата от раницата ми. — Толкова глупава, глупава надежда.
Сложи книгата на масата, без да я отваря. Постави длан на корицата и я притисна. Вече не съществувах за нея в стаята.
— В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайниър Парк“ до фонтана в 12,00 по обед. Толкова глупаво.
В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайниър Парк ‘ до фонтана в 12,00 по обед. Тя знаеше за бележката. Само трима души знаеха за нея. Аз, Раджит и…
— Катрин. Ти си Катрин.
Гледахме се една друга. Виждах как лицето й се гърчи в опит да измисли лъжа, нещо, което можеше да каже, което щеше да ме накара да повярвам в обратното, но вече знаех истината и нямаше как да избегнем разговора.
Тя бутна книгата на масата към мен.
— Въобще не те чух. Ти си тръгна веднага след Робърт и вече не си тук.
Задържах книгата до гърдите си и се опитах да се сетя за всичко, за което исках да попитам Катрин, ако някога я намерех, но сега нищо не ми идваше наум. Всичко, което правех, беше да повтарям глуповато:
— Ти си Катрин.
Тя стана, обърна ми гръб, отиде зад касата и започна да сгъва кърпите за съдове.
— Напусни кафето — каза тя.
— Няма да кажа на никого — казах аз. — Не бих направила такова нещо.
Тя не ме погледна, просто продължи да сгъва кърпите. Но аз нямах никакво намерение да си тръгна.
— Знам кой е Хенри — казах аз.
Тя се спря.
— Искаш ли да знаеш? — попитах аз.
Тя поклати глава. Затвори очи и лицето й се вкамени, все едно се опитваше да създаде силово поле около себе си.
Изправих се и бавно отидох до ъгъла, защото не исках да я подплаша.
— През цялото време се чудех коя си, особено когато открих, че бележките не са от 1961 г.
— Не трябваше да ги публикуваш — каза тя. — Не беше редно. Голяма грешка.
— Права си за това — казах аз. — Съжалявам.
Тя наклони глава напред, така че не можех да видя лицето й, но видях как две сълзи капнаха на плота.
— Не трябваше да се караме — каза тя.
— С кого? — попитах.
— Хюго и аз. Той каза, че трябвало да сложим черупки от яйца направо върху пръстта на доматите. Аз му отказах, защото първо трябва да се разградят. Обаче той настояваше. Заведе ме отново в раздела с книги за градинарство във „Водното конче“, за да ми покаже някаква книга. Посочи ми я, но после Джейсън го извика. „Прочети това, каза той. Искам да я прочетеш.“ Той ми я посочи. И след като си тръгна, аз взех книгата, която мислех, че ми е посочил.