— Не съм казвала такова нещо. Казах, че съм склонна да ти продам моята половина от бизнеса или да ти стана партньор, който обаче да не се бърка в ежедневната ти работа. Ти си избери кое повече те устройва.
Той остави чинията си на пода и погледна през витрината към букета с карамфили, изпратени от търговската камара.
— Значи отиваш да работиш за „Аполо“?
— Не. Не съм сигурна какво ще правя. Но каквото и да е то, сигурно ще е на друго място, не тук.
Хюго беше оставил апартамента на двама ни с Джейсън, както и книжарницата. Вече бяхме решили да го продадем, което щеше да ме подсигури финансово за дълго време. Представях си как оставям ключа и бележка и изчезвам незабелязано. Как нарамвам раницата си и си купувам автобусен билет. Намирам някое малко градче. Работя като сервитьорка за забавление. Аз съм онова мистериозно момиче с минало, за което се чудят всички хора в града. Може би шерифът ще се влюби в мен, независимо какво си мисли за моето тежко минало. Веднъж Хюго ми каза: „Трябва да можеш да опаковаш нещата си за 15 минути, ако ти се наложи да напуснеш бързо града.“ Започвах да разбирам мъдростта на този съвет.
— Ще остана колкото е нужно, за да събера нещата си и да си намеря ново място — казах аз. — Дори ще ти помогна да наемеш слуги. Винаги си искал да имаш слуги.
Той премести хартиената чиния на пода зад стола си. За малко да му направя забележка, че Грендел ще се докопа до нея. Но се спрях навреме. Мина цял месец, а все още нямаше и следа от котката. Джейсън беше странно мълчалив по този въпрос от онзи ден, когато ми каза за първи път, че котката е изчезнала. Всъщност мълчеше за всичко — за Нимю, Грендел, Хюго. Изглеждаше толкова объркан, влачейки се из „Водното конче“ — като старец, който е загубил пътя към дома.
Мислех, че ще ми се сърди, когато му кажа, че си тръгвам. Смятах, че ще крещи и целият ще почервенее, че ще ми каже, че съм малодушна и ще ме обяви за предател. Надявах се на това. Вече бях репетирала караницата ни в главата си. Представях си как ще остана спокойна и стоически ще изтърпя всичко и ще кажа неща като: „Разбирам, че си ядосан и имаш пълното право.“
— Ти беше тук единствено заради Хюго.
— Не е вярно.
— Както и да е.
Обърнах глава. Ставаше ми навик да не мога да погледна в очите хората, за които най-много ме беше грижа. Замислих се какво ме очаква оттук нататък. Нова работа на друго място, нов живот, нови хора, които също един ден нямаше да мога да погледна. Винаги мислех за трудните моменти в живота ми като за сюжет на роман. Проблемът се разрешава и продължаваш напред. Обаче не става така. Трудните моменти не свършват просто така. Границите не са толкова ясни. Лошите периоди се сливат с хубавите и се преплитат с още по-лоши времена. А нашите загуби се превръщат в тухли от тишина около нас.
— Ще се оправиш — казах аз.
— Престани да се държиш, все едно това, което правиш, не засяга никого, а само теб.
Протегнах ръце към него и го придърпах в прегръдка. Усетих как ръцете му се стягат около мен и го чух как преглътна шумно. После ме отблъсна и се насочи към вратата, като спря, за да си вземе раницата.
— Няма да ти се размине така лесно — каза той. — Държиш се мило с мен, така че да се чувстваш добре, когато си тръгнеш. Няма да ти се размине толкова лесно.
Той затръшна вратата с такава сила, че имах чувството, че камбанката няма да спре да звъни. А сега останах сама с майка ми.
— Правиш добре, като се отърваваш от това място — каза тя, като се доближи до мен. — Това е товар, от който не се нуждаеш, Маргарет-Виктория. Остави го зад гърба си.
Сигурна съм, че в главата й гласът й е звучал по майчински загрижен и успокоителен. Ако бях достатъчно съобразителна, щях да си затворя устата. Но както се оказва винаги когато съм около майка ми, не бях достатъчно съобразителна и в този момент.
— Тук се чувствам повече у дома си, отколкото където и да е другаде.
Затворих очи и съжалих, че съм го казала, веднага щом думите излязоха от устата ми. Не защото не бяха истина, а защото щяха да я наранят.
— Е, хубаво е да знам какво наистина чувстваш към мен и баща си — каза тя, като изправи гръб.
— Оставам тук — казах аз.
— Но ти току-що каза…
— Нямам предвид тук, във „Водното конче“. Свършено е с него.
— Тогава не виждам защо да не се прибереш вкъщи.
Погледнах към предния прозорец и празния стол на Хюго и се опитах да измисля какво би казал той в този момент. Съсредоточих се върху дишането си и зачаках да ме осени мъдрост и главата ми да се изпълни с думи от мистичната вселена на Хюго. Това обаче така и не стана.